Дан на Хрътките

— Стига — прекъсна го Ралик и се изправи, като се подпря на стената. — Попитах „колко време?“, а не „защо?“ или „какъв е смисълът?“ Ако не знаеш отговора, просто така кажи.

— Не зная отговора. Но трябва да поправя едно от предположенията ти. Аз не обитавах тук сам, макар сега да е така, ако не се броиш ти, разбира се, но не очаквам твоята компания да трае дълго. Онзи легион от безразсъдни глупци, които наричаш свой народ, несъмнено копнее за завръщането ти. Кръв чака камите ти, кесията ти жадува за монетите, които ще я пълнят с всеки живот, който откраднеш. И тъй нататък.

— Щом не си бил сам преди, Раест…

— А, да. Отвлякох се с мисли за човешкото безсмислие. Господарят на Драконовата колода беше, казано на прост език, натрапник квартирант тук в дома за известно време.

— А след това?

— Напусна.

— Не е затворник значи. Този Господар.

— Не е. Като теб е, безразличен към нещастната ми съдба. Сега ще се възползваш ли от привилегията си, убиецо?

— Какво имаш предвид?

— Ще напуснеш ли сега, за да не се върнеш нивга вече? Да ме изоставиш във вечна самота, без нищо освен паяците в леглото ми и празните долапи в кухнята ми, с насмешливия шепот на въздушни течения и смътния тропот на сухи клони по кепенците? И странния писък понякога, щом нещо неприятно бъде погълнато от пръст и корени в двора. Ще ме оставиш ли просто така в този свят, убиецо?

Ралик Ном зяпна джагъта.

— Представа нямах, че моята безсъзнателност толкова е облекчила самотата ти, Раест.

— Такава нечувствителност от твоя страна не ме изненадва.

— Отговорът ми е: да, наистина ще те оставя в твоя свят.

— Липсва ти благодарност.

Ралик придърпа наметалото на раменете си и огледа оръжията си. Имаше засъхнала кръв, но тя само се разсипа на черни снежинки.

— Прости ми. Благодаря ти, Раест, за ритника в главата.

— О, няма защо. Хайде, напускай. Почваш да ми омръзваш.

Вратата се открехна със силно скърцане. Навън бе нощ, но тъмнината бе изтласкана нагоре в небето от дръзките сини пламъци на Даруджистан. Някъде отвъд полезрението му, както бе застанал на прага, улиците вряха и кипяха от пиянство и веселие. Поредното празненство, поредното полубезумно отпразнуване на спасението.

Тази мисъл разбуди друго предчувствие в душата на Ралик Ном, предчувствие, което отмете последната прах от, както подозираше, един дълъг, много дълъг сън. Преди вратата зад него да се затвори, той се обърна и едва успя да различи Раест, който все още стоеше в коридора.

— Защо ме събуди?

В отговор джагътът пристъпи напред и затръшна вратата с гръмовен трясък, който хвърли заспалите птици в паника и ги разпиля в нощта.