Отмъщение от отвъдното

Излишно е да споменавам, че кучето не бе допускано в бара.

— Мразя това време на годината — каза Нейтан, шофьорът на „Напи“, привършвайки обеда си и готвейки се да излезе на студа. — Трябва да си намеря работа във Флорида.

— Обичаш да си на топло, а?

— Не, не обичам да е много топло, ама това… — направи той жест към света извън тъмния пашкул на „Мечката“ и навлече палтото си. — Може и да му викат пролет, ама не е. Все още е убийствен студ.

Имаше право. Тук имаше само три сезона или поне така изглеждаше: зима, лято и есен. Нямаше пролет. Вече бе средата на февруари, обаче не се забелязваха никакви истински признаци за възраждащ се живот, никакви прояви на обновление. Улиците на града бяха укрепени с крепостни валове от сняг и лед, а по-широките тротоари бяха набраздени от следите на машините, които ги бяха почиствали многократно. Е, най-неприятният сняг вече го нямаше. Обаче заваляха ледените дъждове и настана почти безкрайната обсада на адски упорития студ, от време на време съпътстван от силни ветрове, но ушите, носовете и пръстите на хората почервеняваха и когато не духаше. Закътаните улици бяха покрити с ледени участъци — някои видими, други не, а стръмните места от главната улица към пристанището бяха опасни, ако човек няма сериозни подметки. Любимият на туристите паваж не правеше изкачването по-малко рисковано. Метенето на подовете на баровете и на ресторантите ставаше още по-досадно поради натрупаната киша и лед, пясък и морска сол. На места — покрай паркингите и долу по пристаните — купчините сняг и лед бяха страшно високи, сякаш пешеходците водеха някаква окопна война. Някои от ледените късове имаха размера на канари, изригнали като че от дълбините на необикновен и почти замръзнал вулкан.

На пристаните корабчетата за омари бяха затрупани със сняг. От време на време някой смелчага дръзваше да излезе в залива и когато се върнеше, кръвта от рибата багреше снега в червено и розово, но предимно чайките пърхаха безутешно с криле и чакаха лятото, което да им донесе лесен улов. Нощем се чуваше свиренето на гуми, които търсеха сцепление с опасния лед, на нетърпеливо потропващи крака, докато човек си търси ключовете, и на смях на границата с плач от болка заради студа.