Прелестни създания

— Разбира се. Каква непростима недосетливост от моя страна, Итън Уейт. Познавах майка ви.

Вцепених се. Как беше възможно Макон Рейвънуд да познава майка ми?

Странно изражение мина по лицето му, сякаш си беше спомнил нещо забравено.

— Само чрез книгите й, разбира се. Чел съм всичко, написано от нея. Всъщност, ако се вгледате в бележките към книгата й „Плантации и растения: разделените градини“, ще видите, че голяма част от източниците за проучването й са от моята лична колекция. Вашата майка беше блестящ учен, голяма загуба за всички ни.

— Благодаря.

— За мен ще е чест да ви покажа моята библиотека, естествено. С огромно удоволствие ще споделя колекцията си с единствения син на Лила Евърс.

Погледнах го, стреснат от звука на името на майка ми, излязло от устата на Макон Рейвънуд.

— Уейт. Лила Евърс Уейт.

Мъжът се усмихна по-широко от обикновено.

— Разбира се. Но всяко нещо по реда си. Заради липсата на врява, идваща от Кухнята, подозирам, че вечерята е сервирана. — Потупа ме по рамото и се върнахме отново в голямата бална зала.

Лена ни чакаше на масата. Опитваше се да запали свещ, която постоянно гаснеше от вечерния бриз. Масата беше отрупана с пищна вечеря, въпреки че не можех да си представя как тези ястия бяха стигнали до тук. Не бях видял нито един друг човек в къщата, освен нас тримата. Имахме изцяло нова къща, куче-вълк, а сега и всичко това. А бях очаквал Макон Рейвънуд да бъде най-странното нещо тази вечер.

Храната беше достатъчно, за да стигне за ДАР, за всяка църква в града и за баскетболния отбор едновременно. Само дето не беше храната, която обикновено се сервира в Гатлин. Имаше нещо, което приличаше на цяло печено прасе с ябълка в устата. Изправени печени ребра, с малки панделки върху всяко, стояха до поднос с ужасно изглеждаща гъска, покрита с кестени. Имаше купи с марината и сосове, различни кремове, кифли и хлебчета, зеле и цвекло и видове пастети, чиито имена не знаех. И разбира се, сандвичи с парченца печено свинско, които изглеждаха съвсем не на място сред останалите деликатеси. Погледнах към Лена, ужасен от мисълта колко много неща трябваше да изям, за да се покажа любезен.

— Чичо! Това е прекалено. — Бу се сви край стола на Лена, въртейки опашка в очакване на угощението.

— Глупости. Имаме повод да празнуваме. Имаш си приятел. Кухнята ще се обиди.

Лена ме погледна притеснено, сякаш се страхуваше, че ще поискам да отида до тоалетната и ще избягам. Свих рамене и започнах да пълня чинията си. Може би Ама щеше да ми позволи да пропусна закуската на следващата сутрин. Когато Макон беше вече на третата си чаша скоч, реших, че е подходящо време да повдигна темата за медальона. Някъде в ъгълчето на съзнанието ми стоеше мисълта, че го бях видял да слага храна в чинията си няколко пъти, но не и да я яде. Изглеждаше като че ли тя просто изчезва след една или две хапки. Може би Бу Радли беше най-щастливото куче в града.