Кралят-воин
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #3
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-618-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-воин». Краткое содержание книги:
Чародеят Тенедос е превърнал загниващата Нуманция в могъща империя, но страстта му към нови завоевания е унищожила всичко, което е създал. Сега, в тази съкрушителна кулминация на великолепната сага, започнала с „Кралят-маг“ и „Кралят-демон“, Лайш Тенедос се завръща от гроба, за да властва над адски демони — не за да освободи своя народ, а за да спечели абсолютна власт.
Единствено генерал Дамастес а̀ Симабю, затворник и в изгнание, познава достатъчно добре ясновидеца, за да предскаже замислите му; единствено Дамастес може да стегне армия срещу Тенедос. Най-сетне, сред кръвта на хора и демони, във война на мечове и заклинания, ще се изкове съдбата на Нуманция… в последна битка между смъртния, нявгашния най-велик поборник на каузата на Тенедос — и злия магьосник, нявгашния най-добър приятел на Дамастес.
Представа нямах кои са, нито защо бяха решили да препуснат точно към мен. Ако смятаха да ме нападнат, едва ли можех да направя кой знае какво, но разхлабих меча си в ножницата. Когато тръгнах от руините на Симабю, бях решил повече да не се кланям нито на човек, нито на демон, нито щях да позволя да ме вземат в плен.
Сайонджи не можеше да ми нанесе по-тежко за душата наказание, щом се върнех на Колелото, от унижението, което два пъти бях преживял като затворник.
Но пиките на връхлитащите конници останаха вдигнати нагоре и никой не извади стомана. Дори леко ме досмеша, като забелязах, че повечето едва се държат на конете, теренът съвсем не беше толкова равен, колкото изглеждаше.
— Обърни! — извика мъжът отпред и конниците се пръснаха в полукръг, с гръб към мен, и се зачудих дали пак няма да хукнат презглава нагоре по хълма, откъдето бяха дошли.
— И… СТОЙ! — отрядът изпълни заповедта с много цвилене, пръхтене и викове. После се обърнаха и застанаха с лице срещу мен.
— Прощавайте, че ви използваме за тренировка — извика ми водачът. — Малко ездачи има днес на пътя — беше двайсет и няколко годишен, с добро телосложение, среден на ръст, мургав и с дебели мустаци над устата и надолу край брадичката.
— Няма нищо — изревах в отговор. — Но ако ви интересува, командите са: „В редица, атака!“, и когато поискате да обърнете частта си — „Наляво!“ или „Надясно!“, според избраната посока. И няма да е зле да си вземете тръбач. Спестява виковете.
Мъжът се сепна, после срита коня си към мен.
— Вие сте кавалерист… — и зяпна: — Сър! Вие сте Първи трибун а̀ Симабю. Мислех, че сте умрял, или в затвор… о, да, чух, че сте избягали.
— Да, аз съм Дамастес а̀ Симабю. Но вече не съм никакъв трибун.
— Да, сър! Виждал съм ви веднъж, сър, бях много млад и вие минахте с вашите Червени пики през земите ни. Бяхте на път за Бала Хисар, мисля. Такава гледка беше! Тогава разбрах, че ще стана войник.
— Значи сте с предимство — отвърнах с усмивка. Аз определено не го помнех. Докато бях „пожарникарят“ на императора, бях постоянно в движение, а благородниците, които искаха да угостят мен и хората ми, бяха много — било от патриотизъм, било с надеждата, че някой ден ще им помогна да си спечелят благоволението на императора.
— О! О, да. Аз съм Ласлейг, барон Пилфрен от Стоуви. А това са хората ми. Аз събрах отряда, снаряжих ги и сме тръгнали да се запишем.
— На чия страна?
— Ами че то само една има — отвърна той, изненадан от въпроса ми. — Бунтовниците, разбира се. Жалко, че не са си намерили по-благородно име.
Това ме изненада. Но си спомних омразата, която изпитваха земевладелците към императора, най-вече затова, че бе премахнал хубавия, удобен идиотизъм на управлявалата няколко поколения Власт на Десетимата и не ги беше оставил да управляват земите си, все едно че няма друга власт в Нуманция.
А този Ласлейг нямаше да подкрепи и Великия съвет, след като бе марионетка на омразните майсирци.
— Хубаво — отвърнах му. — Защото и моята цел е същата.
— Сър… ще ми… ще ни окажете ли честта да яздите с нас?
— Защо не? — отвърнах леко развеселен. — Ще ми е приятно отново да съм сред войници.
Ласлейг ме погледна притеснено.
— Не знам дали сме войници… поне засега — каза го тихо, да не го чуят мъжете зад него. — Но се учим. Опитваме се да се научим сами. Може би ще ни помогнете.
— С удоволствие. Обучаването почиства добре ръждата, а подозирам, че в идващите дни ще трябва да съм добре наточен.
Ласлейг се изправи на стремената.
— Мъже! Да поздравим Първи… Дамастес а̀ Симабю!
Мъжете зареваха възторжено и оттук нататък си имах петдесет души спътници.
Много скоро разбрах, че това е добре, защото нетърпеливите въпроси на Ласлейг ме принудиха да се измъкна от мрачните си мисли. Зачудих се дали и аз съм бил такъв бъбрив идиот като него, когато все още бях новоизлюпено офицерче, и реших, че не. Баща ми ме беше учил, че ентусиазмът е нещо добро… само в подходящото време и място.
Все пак се стараех да отговарям на въпросите му, както и на тези на подчинените му. Бяха убедени, че аз ще поема командването на новата армия, и навярно бяха прави. Но потисках всякаква амбиция и бях готов да приема каквото ми се повери. Твърде често армията — която и да е — казва едно, а в следващия миг променя решението си.
Но и аз имах един въпрос: защо Ласлейг не се беше включил в Имперската армия, след като Нуманция имаше нужда от всеки мъж? Той ужасно се притесни и каза, че бил най-големият син, а баща му не искал да позволи родословната линия да бъде застрашена. Запазих равнодушие. Не беше необичайно старите барони да смятат, че тяхното родословие стои над всичко, дори над страната им.