Франки Фърбо

— Prosit!

— Prosit, Вилхелм, наздраве и за Франки, и за всичко, на което ни научи.

Настъпва мълчание.

— Какво искаш от мен, Уилям? След като си разговарял с фрау доктор Демел, знаеш какво се е случило с мен, как умряха Улрика и бебето. Знаеш как живея сега.

— Да, зная. И ужасно съжалявам. Но трябва да продължиш да живееш, да покажеш на останалите онова, което научихме при Франки. Не се погребвай в тази гора. Не прахосвай живота си.

— Не затова съм тук. Не знаеш всичко.

— Разкажи ми, Вилхелм. Защо си тук?

— Всичко е толкова ужасно. Ти си мой приятел. Ако споделя тайната си, завинаги ще загубя приятелството ти.

— Но ако сме приятели, трябва да споделяме всичко. Ще ти разкажа целия си живот, с какво се занимавам, защо съм тук.

— Моля те, направи го, Уилям. Искам да чуя всичко. Говори на лисичи, сигурен съм, че друг език няма да свърши работа.

Седим край масата, озарени от огъня в камината и от пламъка на свещта; разказвам на Вилхелм всичко: от момента, в който Франки си тръгна и ми каза да отида при американските войници, до тази вечер. Обяснявам му как започнах да се съмнявам в съществуването на лисицата. Затова съм дошъл, да го търся, да потърся потвърждение на онова, в което съм вярвал през целия си живот. Разказът ми отнема доста време. Когато свършвам, Вилхелм плаче. Навел е глава, а едрите му сълзи капят по масата и попиват в дървото. Мълча и чакам.

— Уилям, радвам се, че го направи. Толкова съм щастлив, че поне един от нас е живял според напътствията на Франки. Така всичко си струва мъките.

— Какво искаш да кажеш? Какво си струва мъките?

Настъпва продължително мълчание. Той е престанал да плаче; чувам единствено пукота на дървата в камината. После приятелят ми проговаря:

— Франки ме помоли да не казвам на никого освен на теб. Но да не те търся, само да ти позволя да ме намериш, ако пожелаеш.

Отново вдига поглед.

— И ето, че си тук. Надявах се, молих се никога да не ме откриеш, никога да не се появиш повторно в живота ми. Съжалявам, но това е самата истина.

Мълча. Вилхелм се протяга към един рафт под прозореца. Изважда кутия и шахматна дъска.

— Помниш ли това, Уилям? Изиграл съм толкова много партии с мисълта за теб и за партиите, които изиграхме, за онези, които не изиграхме, защото разговаряхме за толкова много неща. Беше страхотно време.

Поставя дъската на масата, отваря кутията и нарежда фигурките. Мълчи. Сетне тихичко започва да говори. Дъската и фигурките са невероятно изтъркани.

— Уилям, постъпих нечестно. По време на разходките ни с Франки оставях белези, за да открия обратния път, ако някога реша да го потърся. Когато той ме изведе извън гората, запомних имената на селцата и кръстовищата, за да успея да се върна до неговото дърво, в неговия дом.

Но не го направих. Дойдох тук и заживях щастливо с Улрика. В началото ми бе трудно, но после си намерих работа. Бях щастлив. Разказах на Улрика за Франки Фърбо и тя ми повярва. Започнах да строя тази горска къща, за да заживеем и да отгледаме децата си тук, да ги изучим и да ги предпазим от лудостта на света. Жена ми забременя. Не можех да си представя по-голямо щастие.