Правилата

Например толкова хубаво, колкото оная малка и страхотна песен за „ти си земен рай“, където стомахът веднага се сгърчва и нещо така те нагрява силно отвътре, и ти само опъваш шията си напред, и яко стискаш ченето, понеже — това всеки го знае — сълзи на мъжко лице не прилягат.

Та така, после Ганди изговори каквото трябваше, мина и тая, и ето ни сега в три „Волги“ на път за нашето училище. Ако искате, смейте се, обаче на мене веднага ми се приспа. Меко нещо е това „Волгата“, няма какво. Щом седнахме отзад — Ганди, Мето от комсомола и аз, — клепачите ми изведнъж натежаха. Но се сетих нещо за Царо, стана ми неудобно за него и се разсъних. После ми дойде по-яка дрямка, като си мислех за Ленчето и за Бабича. Те вече го дадоха много така. Както трябва, искам да кажа. След туй пък си мислех за Аля и за Мимето — как ни посрещнаха, как бяха купили поне по сто вестника, в които ни имаше снимките или пък пишеше нещо за нас.

Беше ми добре между Ганди и Комсомола, които нещо бърбореха. Отпусках се и заспивах. Повтарях си: е сега му дремни едно хубаво, най-сетне всичко е свършено. И сигурно щях да заспя като пън, ако тази думичка „свършено“ изведнъж не ме бодна, та да се ококоря по-буден от всякога.

Защото тя беше най-смешната дума, която можех да измисля в този момент.

Защото и най-големият глупак можеше да се сети, че правила в този живот има не само за игрите. И че за нас всъщност сега всичко започваше.