Пътят на доктор Шенън
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Пътят на доктор Шенън». Краткое содержание книги:
Едри капки пот оросиха челото ми. Чувствах се толкова зле, щото ми се струваше, че всеки миг ще припадна. Не можех да намеря дихателната тръба, просто не можех да я намеря, а детето почти свършваше. О, Господи… помогни ми да намеря тази трахея!
— Пулсът престава, докторе.
Тихо, укорно прошепване на сестра Пик, която притискаше от време на време с пръсти китката на момчето. Но управителката, застанала откъм главата му, все още не продумваше.
Не зная какво стана с мене — взех с отчаяна смелост ланцета и разрязах по-дълбоко. И изведнъж, като по магия, в раната изскочи тънката, бяла, лъскава като сребърно стъбло трахея, която така неумело и отчаяно търсех. И от моите гърди се изтръгна тежка, задъхана въздишка, изтрих потта от очите си и резнах откритата трахея. Веднага се чу свистящо поемане на пресен въздух, благодатен поток изпълни затворените, задъхващи се дробове. Зажаднялата гръд пое дълбоко въздух веднъж, дваж. Още веднъж и още веднъж, замаяна от облекчение. Отначало бавно, после все по-често и по-дълбоко умиращото дете започна да диша равномерно. Тъмният цвят на кожата изчезна, посивелите устни си възвърнаха бавно червенината, то престана да се бори.
Бързо, с треперещи пръсти, аз вмъкнах двойната цев, вързах няколко малки кръвоносни съда, заших раната и я превързах, оставяйки свободен тесния метален отвор на цевта. Коленете ми се подкосяваха, сърцето ми щеше сякаш да изскочи от гърдите, а най-тежкото бе, че трябваше да крия вълнението си. Разрошен и запотен, аз застанах без сили, с окървавени пръсти, докато управителката отнесе внимателно Сайм на леглото в страничната стая и го огради с много възглавници и топли бутилки.
— Така — обади се най-после мис Труджън. — Сега ще му е добре. Вие ще поемете това болно, сестра, и ще го пазите особено внимателно цяла нощ.
Когато се обръщаше да излезе, тя ме погледна бегло, без укор и без одобрение, сякаш искаше да каже: „Работата беше опасна, но вие се отървахте по-добре, отколкото заслужавате“. За пръв път се разбрахме един друг.
И след излизането на управителката аз не се решавах да си отида. Сестра Пик дръпна до леглото един стол и взе табличка с марли, за да попива лигите, които бликваха от време на време от цевта, а аз стоях зад нея и наблюдавах детето, което почиваше с поруменяло лице. То бе задремало от изтощение, но неочаквано отвори за миг очи и по някаква странна случайност погледът му срещна моя. То се усмихна за миг или поне устните му се полуотвориха като за усмивка. После притвори клепачи и заспа.
Нищо не би могло да ме развълнува така дълбоко, както тази лека детска усмивка. Не бих могъл и да мечтая дори за по-голяма награда.
— Отивам си вече, сестра — казах кратко аз. — Знаете как да постъпвате, нали?
— О, да, докторе.
Едва когато излязох, си спомних за Алекс Дюти, който все още чакаше в приемната и в желанието си да прекратя тревогата му ускорих ход под блещукащите пеещи звезди. Да, той беше на същото място, седнал изправено на дървения стол, с лице към вратата, с изстинала и празна лула в ръка. Като че не бе мръднал, откакто го бяхме оставили. Когато влязох, той още повече се вдърви, после се изправи и застана мълчаливо пред мене, а в очите му гореше въпросът, който не смееше да зададе.
— Добре е вече.
Лицето му беше толкова свито, че не можа да го отпусне веднага. Виждах как мускулите му потръпваха под кожата, после размърда внезапно уста и изрече тихо:
— Вие ли го оперирахте?
Кимнах утвърдително.
— Вече може да диша. Сега спи. Когато дифтеритът мине — след десетина дни — ще извадим цевта, и раната ще заздравее. И белег дори няма да остане.
Дюти пристъпи към мене, сграбчи ръката ми и я раздруса с такава благодарност, сърдечност и вълнение, че ме накара да политна.