Върховното кралство [Рицарят]

Лорн препускаше с всички сили, подкованите копита на коня му чаткаха устремено по паважа. Той знаеше, че конят ще изгуби сили преди вълците. Знаеше, че в края на краищата щяха да го настигнат и да го повалят, когато се изтощи, ако не паднеше преди това. Това не бяха обикновени вълци. Големината и масата им бяха достатъчни, за да се убеди в това, а пламналите им очи издаваха властта на Тъмнината върху тях. Дали ги беше покварила, или създала? Нямаше значение. Водени от кървав бяс, те нямаше да се откажат.

Така че единственото спасение беше в бягството.

Но за колко време?

Лорн усещаше как конят му отслабва, докато глутницата го настигаше. Два вълка дори тичаха наравно с него от едната и от другата страна на пътя. Сигурно чакаха трети да нападне отзад и да събори на земята коня и конника. Лорн не беше прибрал меча си. Напразно. Сега вълците предпазливо се държаха на разстояние.

Неуморни.

Ожесточени.

Лорн вече очакваше само едно. Струваше му се неизбежно конят му, полудял от ужас, да се строполи под него в един или друг момент. Не се надяваше и на чудо дори, когато видя могилата.

Могили осейваха Мъртвите земи. Те приютяваха стари гробове. На тях винаги имаше по три свещени камъка, които държаха Тъмнината на разстояние. Лорн не знаеше нито как, нито защо. Дори не знаеше дали беше вярно, а и нямаше никакво значение. Тази могила се извисяваше пред него, леко встрани от пътя и сякаш беше предназначена за него. Подобна на остров, тя самотно се къпеше в червената мъгла.

Лорн остана на пътя колкото дълго успя. После, когато видя, че един вълк вече го настигаше и беше готов всеки момент да скочи върху задницата на коня му, той рязко изви към могилата. Изненадана, глутницата трябваше внезапно да се обърне, преди да продължи преследването. Лорн вече яздеше през степта и цепеше плътната мъгла, която полепваше по хълбоците на коня, потънал в пяна, и се раздираше на парцали.

Вълците го настигнаха, когато се добра до могилата и откри, че тя е обградена от пръстен стърчащи камъни. Понесен в галоп, конят скочи. Невъзможен скок. Разпори си корема на един камък и падна. Изхвърлен от седлото, Лорн се претърколи малко по-далеч. Все още стискащ меча в ръка, той се изправи, докато конят му, неспособен да стане, се защитаваше, хлъзгайки се в собствените си вътрешности в подножието на могилата, като изпочупи няколко камъка под тежестта си и цвилеше от болка и страх. Лорн нямаше време да се разтревожи за него. Вълците вече изскачаха извън мъглата, над пръстена от камъни. Бяха шест. Единият се надяна на камък. Три се нахвърлиха да довършат изкормения кон, който се бореше. Два се втурнаха към Лорн.

Лорн преряза гърлото на първия, завъртя се около себе си и удари втория в мига, когато той се хвърляше върху него. Рани го в рамото, но животното не се отказа. Вълкът веднага се спусна отново. Лорн ловко го избегна и му нанесе страшен удар в тила, който почти го обезглави. Убито на място, животното рухна.