Кубинската афера

Съжалих, че съм го споменал.

— Кубинската храна се състои почти изключително от боб и ориз, внесен от Виетнам, и даже той е с купони.

Вторачих се в резенчето бекон и бърканите яйца в чинията ми.

— Извинявай. Не исках да те карам да изпитваш угризения. Нахрани се.

Забелязах промяна в нея, може би резултат от идването ѝ тук. Надъхваше се като Едуардо. Опитах се да си представя как се връщам в Америка, която е ударила дъното заради глупостта на властите… Е, май не ми беше толкова трудно да си го представя.

— Най — характерно за кубинската провинция е това, че повечето хора са се преселили в градовете — продължи Сара. — Това може да е добре за нас, но може и да е зле, ако сме единствената кола на съвсем пуст път.

— Знаеш ли колко голям ще е товарът?

— Дядо ми разказваше, че всичко било опаковано в корабни сандъци.

— Добре. Колко са сандъците?

Тя се озърна към съседните маси, които бяха свободни.

— Типичният корабен сандък побира петнайсетина милиона в стодоларови банкноти и тежи около сто и осемдесет килограма.

— Ясно… по един във всяка ръка, двама души — това прави шейсет милиона.

Сара не обърна внимание на сметките ми.

— Но има и петдесетдоларови банкноти, както и по двайсет, тъй че сандъците са повече от четири.

— Колко повече?

— Според дядо били десет.

— И всеки е сто и осемдесет кила, така ли?

— Да. Двайсетдоларовата банкнота тежи точно колкото и стотачката.

— Добре. Това са хиляда и осемстотин килограма.

— Плюс — минус.

Ако знаех това в Кий Уест, щях да тръгна на фитнес.

— А златото и бижутата?

— Златото може да се окаже прекалено тежко. Но ще вземем четири чанти с бижута.

— Винаги има място за бижута. Ами нотариалните актове, за които спомена?

— Те са в друг сандък.

— Може да се сблъскаме с логистичен проблем — отбелязах. — Нали разбираш, да изнесем сандъците от пещерата, да ги натоварим на камион и да ги пренесем на яхтата.

— Карлос има план.

— Е, слава богу. Искаш ли още едно кафе?

Тя впери очи в мен.

— Нямаше да се заемем с това, ако смятахме, че не сме в състояние да се справим.

— Добре.

Една хубава сервитьорка ни събра чиниите и ми се усмихна.

Наближаваше осем и хората от различните групи се насочваха към фоайето. Изправихме се и аз оставих на масата две ККВ.

— Това е тридневна заплата — информира ме Сара.

— Тя има готино дупе.

— Сериозно?

Йейлската група вече се товареше на рейса. Ние със Сара се качихме заедно и казахме „добро утро“ на Хосе, Тад, Алисън, професор Нейлбъф и другите ни спътници, докато минавахме назад и търсехме свободна седалка.

Ефикасният Тад ни преброи поименно и обяви:

— Всички сме тук.

Антонио скочи вътре и извика:

— Buenos dias!

Всички отговорихме на поздрава, така че вече можехме да потеглим.

— Ще прекараме един прекрасен ден! — заяви екскурзоводът.

Si, camarada[4].