Параноя

— Коя е Нора Съмърс? — попита той.

— А… жена ми.

— Ник и Нора, а? — гърлено се засмя той.

— Да, никой не пропуска да го забележи — усмихнах се широко най-сетне и аз. — Може да се каже, че се ожених за нея заради това. Е… май ще е по-добре да се захващам за работа, защото иначе ще осъмна тук. Радвам се, че се запознахме, Лутър.

— И аз, Ник.

Охранителят си тръгна. Бях толкова изнервен, че не можех да свърша нищо повече от това да приключа с копирането на имейлите. Накрая изключих осветлението, излязох и заключих вратата на офиса. Върнах се с връзката ключове в помещението на Лиза Маколиф и в този миг забелязах съвсем наблизо да минава някой. Сигурно пак беше Лутър. Дано само не искаше да си поговорим още малко за мустанги. Защото единственото, което исках аз, беше да прибера ключовете незабелязано и да се махам оттук.

Но не беше Лутър, беше човек с корем, очила с рогови рамки и вързана на опашка коса.

Последният човек, когото очаквах да видя на работа в десет вечерта, но от друга страна, инженерите не бяха на нормиран работен ден.

Ноа Мордън.

Беше ли ме бе видял да заключвам офиса на Нора? Или може би ме беше видял, докато бях вътре? Беше ли изобщо зрението му достатъчно добро, за да забележи нещо нередно? А може би той просто не обръщаше внимание на нищо и живееше в свой собствен свят… но какво все пак правеше тук?

Той не каза нищо, дори не показа, че ме е забелязал. Но не бях сигурен забелязал ли ме е, или не. Все пак бях единственият друг човек наблизо, а той не беше сляп.