Мъглите на Авалон (Том 1)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 1)». Краткое содержание книги:
Тъмнокосото момиче дойде при тях. В ръцете си носеше Екскалибур заедно с ножницата.
— Взех го от него, докато той спеше — каза момичето, — а в съня си той ме назова с твоето име…
Моргана докосна дръжката на меча, блестяща от скъпоценни камъни.
— Помисли, дете — поде отново кралицата на феите. — Няма ли да е по-добре да върнем меча обратно на Авалон, при останалите свещени предмети, и да оставим Аколон да се добере до престола с меча, който ще спечели сам?
Моргана потръпна. Изведнъж залата — или гората, или каквото и да бе мястото, където се намираха — притъмня силно. Наистина ли Артур спеше тук, в нозете й, или бе някъде много далеч? В този миг Аколон посегна и сграбчи меча.
— Ще взема и Екскалибур, и ножницата — каза той. Моргана коленичи и препаса меча около кръста му.
— Тъй да бъде, любими… Бъди верен на клетвата си, не като този, за кого то избродирах ножницата…
— Богинята ми е свидетелка, че никога няма да ти изменя, дори ако това ми струва живота — прошепна той развълнувано. После помогна на Моргана да се изправи и я целуна. Стори й се, че прегръдката им продължи безкрайно, чак докато нощните сенки започнаха да избледняват; през цялото време отвсякъде й се привиждаше присмехулната усмивка на Кралицата на феите…
— Поиска ли Артур своя меч, той ще го получи… — бе казала кралицата. — Ще получи и ножницата, но тя вече няма да го предпазва да не губи кръв… Дай го на ковачите — обърна се тя към младото тъмнокосо момиче. Моргана виждаше всичко като насън. Сън ли беше и това, че препаса Екскалибур на кръста на Аколон? После и кралицата, и придворната й дама изчезнаха, а Моргана се озова отново в прегръдките на Аколон. Лежаха в гъста, вековна гора, и беше Белтейн. Бяха жрец и жрица, изправени пред вечното тайнство. А после времето спря, и бяха просто мъж и жена, тялото й се сля с неговото, и тя нямаше своя плът, нерви и воля, а целувките му бяха огън и лед по устните й… „Той ще предизвика на двубой Краля — елен… Аз трябва да му дам сила…“
Как стана така, че двамата се озоваха в свещената горичка, защо голото й тяло бе пак младо и недокоснато, по него бяха нарисувани магически символи? Защо, когато двамата потънаха един в друг, Моргана изпита същата разкъсваща болка, която я бе пронизала в онази далечна нощ, когато дари девствеността си на Рогатия бог на горите? Тя дойде отново при него като девственица, сякаш всичко, което се бе случило през досегашния й живот, никога не е и било. Защо й се привиждаше корона от еленови рога над челото му? Кой беше този мъж в прегръдките й и какво означаваше времето за тях двамата?
Сега той лежеше изтощен до нея, но не я пускаше; дъхът му се сливаше с нейния и изпълваше тялото й със сладостно блаженство; тя го целуна и продължи да го милва. Той Вдигна глава и Моргана не можа да разбере дали кичурите коса, които падаха върху лицето й, са тъмни или блестящо руси. Малките змии около китките му бяха оживели и се плъзгаха между гърдите й — нежни, още почти детински, не съвсем оформени. Змиите се увиха около розовите зърна и Моргана усети как цялото й тяло се разтърсва от тръпка на болезнено удоволствие от докосването им.
Тогава разбра, че ако наистина го пожелаеше, можеше да обърне потока на времето, можеше да се върне обратно и да излезе сутринта редом с Артур от пещерата, да успее да го привърже завинаги към себе си със силата на своята девственост, и случилото се в разстояние на един човешки живот щеше да потъне в небитието, сякаш никога не е било…
Но още в същия миг тя чу вика на Артур. Той проклинаше магията, която го бе отклонила от пътя му, и искаше меча си. Моргана го виждаше много отдалеч и отвисоко, като от птичи поглед, как се събужда и се оглежда около себе си. Свършено беше — съдбата им, сега и за в бъдеще, бе в негови ръце. Ако той съумееше да застане лице в лице с истината, ако я повикаше по име и я помолеше да остане при него, ако успееше да признае пред себе си, че е обичал само нея през целия си живот и никой не би могъл да застане между тях…
„Тогава и Ланселет ще може да спечели своята Гуенхвифар, а аз ще бъда кралица на Авалон… Но на трона до мен ще седи принцът, моят син — и тогава той ще падне жертва на Краля — елен…“
Този път Артур нямаше да се отвърне от нея с ужас при мисълта за това, което бяха сторили; тя нямаше да го отблъсне и да се облива в сълзи… Защото световете бяха спрели хода си… Пространството потъна в мълчание… В очакване на думите, които трябваше да произнесе Артур…
И той проговори. Думите му отекнаха като надгробен звън в царството на феите. Прозрачната тъкан на времето потрепери и годините се затърка ляха като камъни, тласнати от собствената си тежест.