Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Кога?
— Скоро. Не знам точно.
— Ще… ще ми липсваш… ще ми липсваш, Жан-Люк — прошепна тя и се притисна още по-силно към него.
— И ти ще ми липсваш, cheri — каза той нежно, забелязвайки мълчаливите сълзи, рукнали по бузите й. — Докога ще останеш в Техеран?
— Не знам. — Тя се опита да прикрие мъката в гласа си. — Ще ти дам един адрес в Бейрут, те знаят къде да ме намерят.
— Ти пък можеш да ме намериш чрез Абърдийн.
Седяха на дивана, тя се бе отпуснала в ръцете му, часовникът на камината тиктакаше (обикновено толкова меко, а сега толкова шумно!), и двамата усещаха отлитащото време и наближаващия не по тяхно желание край.
— Хайде да се любим — прошепна тя, въпреки че не й се искаше, но знаеше, че той го очаква от нея.
— Не — каза той галантно, правейки се на силен за двама, убеден, че тъкмо легло очаква тя от него; а после щяха да се облекат и да бъдат разумни като французи, приключили любовната си история. Той погледна часовника — оставаха четиридесет и три минути.
— Не ме ли желаеш?
— Повече от всякога! — Ръцете му обхванаха гърдите й, а устните му се плъзнаха леко по врата й. Той усети лекия й приятен парфюм. Беше готов да започне.
— Радвам се — прошепна тя със същия сладък глас. — Радвам се, че и ти каза „не“. Желая те за часове, любими, не за минути, не сега. Бързането ще развали всичко.
За момент той се смути — не беше очаквал този гамбит в играта, която играеха. Но сега, когато вече беше казано, той също беше доволен. „Колко смело от нейна страна — да се откаже от такова удоволствие — помисли си той с дълбока любов. — Много по-добре е да си спомним славните стари времена, отколкото да се премятаме забързано в леглото. Това несъмнено ми спестява много пот и усилия, а аз не проверих има ли изобщо топла вода. Сега можем да си седим, да си бърборим и да се наслаждаваме на виното, да си поплачем и да бъдем щастливи.“
— Да, съгласен съм, аз също се чувствам така. — Устните му отново докоснаха врата й. Почувствува, че тя трепна, и за момент се изкуши да я възбуди, но реши да не го прави. „Бедничката ми, защо да я измъчвам!“
— Как така заминавате всички, мили?
— Ще отлетим всички заедно. Искаш ли вино?
— Да, да, моля те, толкова е хубаво! — Тя отпи от виното, изтри сълзите по бузите си и се разбъбри. Саяда се опитваше да разбере как ще стане това извънредно „изтегляне“. „Ще бъде много интересно и за тях, и за гласа, може би дори ще ми се удаде възможност да разбера кои са те. Докато не узная, не мога да предпазя сина си. О, Боже, помогни ми да ги притисна в ъгъла.“
— Толкова те обичам, cheri — прошепна тя.
На летището в Техеран: 6,05 сутринта.
Джони Хог, Петикин и Ногър се бяха вторачили с безизразни погледи в Макайвър.
— Значи оставаш. И няма да тръгнеш с нас? — заекна Петикин.
— Да. Казах ви вече — отсече Макайвър. — Утре трябва да придружа Киа до Ковис. — Те стояха до колата му на паркинга, далеч от чужди уши, 125 беше на перона, работниците товареха последните сандъци, неизбежната група Зелени ленти ги наблюдаваше. И някакъв молла.
— Никога досега не сме виждали този молла — отбеляза Ногър нервно, макар че също като другите се опитваше да скрие безпокойството си.
— Добре. Готови ли са всички останали да се качат на борда?
— Да, Мак, с изключение на Жан-Люк. — Петикин не беше много сигурен. — Не мислиш ли, че е по-добре да рискуваш и да зарежеш Киа?
— Това наистина ще бъде лудост, Чарли. Няма защо да се тревожите. Ще уредите всички сметки на летището в Ал Шаргаз с Анди. Аз ще бъда там утре. Утре ще се кача на 125 в Ковис заедно с останалите момчета.
— Но, за Бога, те всички имат разрешения, а ти нямаш — каза Ногър.
— За Бога, Ногър, никой няма разрешение! — засмя се Макайвър. — Как, по дяволите, можем да сме сигурни за момчетата от Ковис, докато не излетят и не напуснат въздушното пространство на Иран? Не се тревожете. Преди всичко трябва да изпълним тази част от шоуто в небето. — Той погледна към таксито, което спираше. Жан-Люк слезе от него, даде на шофьора другата половина от банкнотата и тръгна бавно, носейки куфара си.
— Alors, mes amis — каза той с доволна усмивка. — Са marche?31
31
Хайде, приятели. Тръгваме ли? (фр.) — Б.пр.