![Операция „Фауст“ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/8/2/0/operaciya-faust-bg-download.jpg)
Операция „Фауст“ [bg]
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Операция „Фауст“ [bg]». Краткое содержание книги:
Спокойно, много спокойно започвам да произнасям думи, за смисъла на които почти не се замислям:
— Следствието спрямо вас, Владимир Алексеевич, аз тепърва започвам… — От мен до Ивонин има четири метра — пресмятам разделящото ни пространство. — И време за разговори, надявам се, ще имаме достатъчно… — Вляво има врата към коридора, с периферното си зрение виждам, че е само притворена. — Само това ще ви кажа: млад сте още, предстои ви дълъг живот… — Преструвам се, че ровя в чантата си за някакъв документ. — Имам разрешение да ви закарам в Москва… — Стените тук са бронирани, ще го разкъсам на парчета, а аз самият ще се хвърля през вратата… ще кажа, че той ми е скочил. — А пък ако съдът ви отреди най-тежкото… — Остава, само да дръпна предпазителя и да хвърля гранатата в ъгъла, където седи Ивонин…
Но аз не успявам да го направя, защото вратата на нашия капсулован отсек се отваря и на прага се появява командващият армията Зайцев.
— Моля да ме извините, спешно ми трябва старши лейтенант Ивонин… Какво ви има, другарю следовател?
Не отговарям, пък и всъщност даже не чувам какво ми говори командващият армията. Осъзнавам въпроса му едва няколко минути по-късно, когато отново седя до Бунин в бюфета. Някакъв баянист свири като откачен „Прощаването на славянката“, а аз си наливам мълчаливо една чаша и постепенно идвам на себе си.
— Ваня, току-що едва не убих човек.
— Не пикаай глупти, Туецки. — На Бунин му се губят буквите, което говори за доста висока степен на опиянение. — Ай да пийм!
— Ваня, исках да убия Ивонин. И ако не ми бяха попречили, щях да го размажа.
— Него няа как да го азмаиш. За него ти тряа ганата.
— Аз това и щях… — Отварям леко чантата. Бунин кълве с нос вътре и моментално изтрезнява.
— Саша, аз изясних някои неща. Те тук са дупе и гащи. Няма да ни дадат Ивонин. Трябва да действаме другояче. Да позвъним на стареца Горни. Той е умник, мъдра змия. Ще го уреди някак.
— Александър Борисович — чувам тихия глас на военния прокурор, — най-добре е да изчезнем тихичко от тук. Недалеч от Кабул е станал инцидент — въоръжено сблъскване между наши военнослужещи. Пратили са ротата на Ивонин да ги усмирява.
Генерал-майорът произнася всичко това изправен до мен, като внимателно оглежда залата.
— Казват, че са загинали 80 души…
Покрай нашата маса се мотка адютантът на командващия, явно подслушва.
— Хайде да продължим разговора при мен в прокуратурата. Тук ни следят. Ставайте и вървете към асансьора, после към джипката. Бързо, без излишно суетене.
— Вижте, стоят до вратата — и там, и там… Саша, не изоставай от генерала. Пред него няма да посмеят да ни пипнат… — Гласът на Бунин пак е паднал.
— Ти, Ваня, сега виждаш всичко двойно — ободрявам го аз, но за всеки случай ускорявам крачка.
Вече цял час се опитвам да заспя, но Бунин реже с юнашкото си хъркане не само нашата стаичка, но и цялото офицерско общежитие за сътрудниците на прокуратурата. Цигарите ми свършиха и сега пуша хавански пури „Партагас“, които ми подари военният прокурор, а от тях ми дращи на гърлото. Пълният адаш на великия писател не се събира в кревата и аз виждам огромните му ходила върху възглавницата на третото, свободно легло. Крясвам в ухото му с всичка сила:
— Ваня!
Той се събужда мигновено:
— Какво, Грязнов ли дойде?!
— Никой не е дошъл. Но ужасно хъркаш и си цопнал краката си върху чуждо легло.
— Да го вземат мътните… Леглото, разбираш, не е разчетено за мен. Ала хъркането — извинявай, забравих да те предупредя. Ти само ми подсвирни — ето тъй, и аз ще спра…
10.
Събуди ме силна жажда. Устата ми беше пресъхнала, а езикът ми шумолеше като есенен лист. Зад прозореца някой плачеше — истерично, с хълцане. Надигнах се от възглавницата, но наоколо беше тъмно като в рог. Заслушах се и изведнъж осъзнах, че плаче Бунин. Сънува ли, или какво? Вече се канех да го събудя, когато чух тихия му дрезгав глас на фона на неспиращите ридания:
— Не се съсипвай така, Мансур. Ще измислим нещо. Сега ще събудим Саша. И още едно наше момче трябва да дойде. Къде ли пропадна…
— Нищо… не можеш… му направи. Зад гърба му седи генерал Серий — хлипаше някой невидим.
Напипах копчето на нощната лампа.