Седемте песни [bg]

Усмихнах се и още по-уверено се взрях във водата. Каквото и да бе видяла там Риа, него вече го нямаше. Приведох се по-близо. Момчето от езерото, отново без брада, ми обърна гръб и изтича нанякъде. Не, към някого. В дълбините закрачи огромен мускулест воин с червена превръзка на челото. Когато приближи, видях, че има само едно око. Огромно, яростно око. Балор!

За мой ужас, людоедът с лекота избегна атаката на момчето, хвана го за гърлото и го вдигна във въздуха. Собственото ми гърло се стегна, докато наблюдавах как Балор го души. Колкото и да исках, не можех да откъсна поглед от ужасяващата сцена. Момчето диво се съпротивляваше, опитвайки се да не поглежда в окото на гиганта, ала притегателната му сила бе твърде голяма. Накрая момчето се поддаде, подритна за последен път и увисна в ръцете на людоеда.

Паднах назад в тревата, опитвайки се да си поема дъх. Виеше ми се свят, шията ми пулсираше. Опитах ли се да си поема дъх, кашлях неконтролируемо.

Риа посегна към мен, както и Бъмбълви. Тя ме стисна за рамото, а той съчувствено ме потупа по главата. Постепенно кашлицата ми се успокои, но преди да успея да продумам, някой ни извика от другата страна на езерото.

— Така, така — изхриптя старчески гласът. — Да не би пророчествата на Езерото да не са ви по вкуса, тъй да се каже? — Последва слаб смях. — Или нещо се задавихте?

Когато се окопитих, огледах повърхността на езерото. Близо до носа на мъжкия профил забелязах огромна космата видра, цялата сребриста, с изключение на лицето, което беше бяло. Тя плуваше небрежно по гръб и се придвижваше тъй лесно, че почти не оставяше следи по водата.

Посочих.

— Там. Видра.

Риа поклати невярващо глава.

— Не мислех, че някой живее тук.

— Живея там, където трябва — отвърна весело видрата и изплю струйка вода през предните си зъби. — Случайно да ви се плува?

— Никак — твърдо заяви Бъмбълви, размаха дългите си ръкави и от камбанките му върху лицето му се посипа вода. — Стига ми толкова плуване за цял живот.

— А да ви изпея ли една от любимите ми водни песни? — Видрата мързеливо се доближи до нас, тупайки се с лапички по корема. — Гласът ми, тъй да се каже, направо прелива.

Хрипкавият му смях отново изпълни въздуха. Подпрях се на жезъла си и се изправих.

— Не, благодаря. Единствената Песен, която ни интересува, не е за вода. — Обладан от внезапно вдъхновение, аз попитах: — Знаеш ли случайно нещо за магията на Обвързването?

Риа се намръщи.

— Мерлин, не го познаваш! Може да е…

— Майстор на Обвързването — нехайно отвърна видрата. — Любимото ми занимание… след плуването по гръб и гледането на облаците, разбира се.

— Виждаш ли? — прошепнах аз. — Може да ни каже онова, което ни трябва. А и не виждам кой тук може да ни помогне.

— Не му вярвам.

— Защо не?

Тя притисна език към бузата си.

— Не знам точно. Просто усещане, инстинкт.