Галвестън [bg]

— Добре, Текс. Хайде, успокой топката.

— А после заваля и два дни не излязохме. Гледахме кабелна телевизия. Всичкото онова неутолимо чукане.

— Да, да, аз съм динамит в кревата. Благодаря ти, Рой.

Седнах на другото кресло, срещу нея. Помръднах и кожата изскърца.

— Няма цял ден да протакаме — каза тя.

Не можех да си подредя думите.

— Просто аз… Аз заминавам. Напускам страната. И това ме подтикна да размисля. Имаше време, когато… или по-скоро сега пропускам нещо. Не знаех… — Болезнено осъзнавах колко съм се напил. Лицето й се беше отпуснало до някакво тревожно съболезнование и от това се почувствах още по-жалък. — Искам пак да имам спомени.

— Ама какви спомени? Да си спомням как са ме баламосвали? Спомени как преби с ритници горкия каубой, който само ми каза „здравей“? Спомени как се наливах така, че повръщах кръв? Ето какво ми говориш. Такива са моите спомени.

— Имахме хубави… Вярвам, че имахме и хубави времена.

— Ех, Рой… — Тя сложи длан пред устата си и решително тръсна глава. — Аз се радвах, когато ти влезе в затвора, Рой.

— Животът ми свърши — казах.

Тя се заоглежда из стаята, сякаш я бяха унизили заради мен.

— Разказах ти за Порт Артър. За чернилките в гимназията. Разказах ти за себе си.

Тя въздъхна вбесена.

— Ти как каза, че ме намери?

— Чрез Клайд. В Бомон. От него разбрах, че си тук.

— Той откъде знаеше?

Свих рамене.

— Господи! Всичките ми грехове се връщат — промълви тя.

Тиктакането на часовника звучеше като потракване на женски токчета по мраморен под с много бавна и безмилостна крачка.

— Имам събрание. На Младшата лига, Рой.

— Как будувахме до зори на дюните онази нощ.

— О, престани! Сериозно.

— Колко се смяхме… Не помня добре. Ти помниш ли кое беше толкова смешно?

— Я се стегни, каубой. Наистина. Изнамери малко достойнство.

— Известно време смятах да работя като заварчик. Знаеш. Щях да напусна бара и ония типове. Спомням си, че исках да го направя. Но ти не искаше. На теб ти допадаше с каквото се занимавах.

— Е, и какво? Бях дете.

— Всичкото онова чукане.

— Спести ми го, моля те.

— Да, ти беше онази, която…

— Миналото не е истина, Рой.

Млъкнах, осъзнавайки какво казва.

— Изслушай ме — каза тя. — Миналото не е истина.

Думите й се забиха в мен като пикел.

— Ти си спомняш каквото си искаш. Аз си спомням как се прибираше с окървавена риза. Молеше ме да крия пистолети. Изтрезняваше след седмица и почваше да говориш, че си щял да се промениш. После пак се напиваше и пиянстваше по три седмици без прекъсване. Направи така, че не можех да съм около теб, без да съм се натряскала. Какви неща ми говореше. Подмяташе ме по малко насам-натам. Помниш ли? Помниш ли изобщо кавгите? Ти ревнуваше от всичко, Рой. Обиждаше се. Обиждаше се на другите, че са щастливи. Спомням си как си мислех: „Това е най-уплашеният мъж, когото съм срещала. “ Е, и какво толкова? И по-гадни мъже съм познавала. Наистина си отдъхнах, когато влезе в затвора.