Синдромът Портной [bg]

— Няма значение, влизай! Еби им майката на болестите! — обажда се маниакът, който говори по микрофона в гащите ми. — Не разбираш ли какво ще видиш вътре? Женска пичка.

— Пичка?

Цялата, разбираш ли, топла и влажна, и готова за ебане.

— Но мога да хвана сифилис дори само от билета. Ще се лепне на подметките на кецовете ми и ще го замъкна в къщи. Някой идиот може да превърти и да ме наръга, за да ми вземе троянското съкровище от портмонето. Ами ако дойдат ченгетата? Ще размахат пищови, някой ще хукне да бяга, а те ще вземат да ме убият мен по погрешка! Защото съм малолетен. Ако ме убият — и още по-лошо, ако ме арестуват! Какво ще кажат родителите ми?

— Слушай, искаш ли да видиш пичка, или не искаш?

— Искам, искам!

— Момченце, вътре има една курва, която се трие в пердето с гол задник.

Добре — ще рискувам сифилиса. Ще рискувам да ми се накъдри мозъка и да прекарам остатъка от дните си в лудницата, играейки хандбал със собственото си лайно, само че какво ще стане със снимката ми в „Ню Йорк Ивнинг Нюз“! Когато ченгетата запалят лампите и изкрещят: „О кей, маниаци, проверка“, какво ще стане, ако изгърмят крушките? И ме улучат — мен, вече председател на Клуба за международни контакти, а съм само в девети клас! Мен, дето взех две години наведнъж в основното училище! Та нали през 1946, понеже не позволиха на Мериан Андерсън да пее в конгресната зала, аз накарах целия осми клас да се откаже от участие в олимпиадата за патриотично есе. Аз бях и все още съм дванайсетгодишното момче, което като заслуга за смелото му поведение срещу фанатизма и омразата беше поканено в Есекс Хауз в Нюарк да присъствува на конгреса на Комитета за политически действия, да се качи на трибуната и да се здрависа с доктор Франт Кингдън, известния журналист, чиито статии чета всеки ден в пресата. Как мога изобщо да се помисля да вляза в това заведение заедно с тези дегенерати, за да гледам как някаква си шейсетгодишна дама се преструва, че прави любов с азбестово перде, докато в същото време на сцената на балната зала в Есекс Хауз самият доктор Франк Кингдън се здрависва с мен и на фона на аплодисментите в моя чест ми казва: „Млади момко, тази сутрин ще имаш възможност да видиш демокрацията в действие!“ А с бъдещия ми зет, Морти Файбиш, вече съм присъствал на митинги на Комитета на американските ветерани, помагал съм на Морти, който е в председателството, да подрежда столовете за събранията на управителния съвет. Чел съм „Гражданинът Том Пейн“ на Хауард Фаст, чел съм „С поглед назад“ на Белами и „Финали Рен“ на Филип Уайли. Заедно със сестра ми и Морти съм слушал маршовете на храбрия хор на Червената Армия. Ранкин и Билбо, Мартин Дейз, Джералд Л.К. Смит и отец Кофлин, всички тези фашистки копелета са мои смъртни врагове. Така че, по дяволите, какво правя на странична седалка в Театъра на бурлеската, блъскайки чекия в кухнята на ръкавицата за бейзбол? Ами ако има насилие? Ами ако има микроби?