Диви мъгли
- Автор: Эдвардс Касси
- Серия: savage secrets #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рада Попова-Иванова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Диви мъгли». Краткое содержание книги:
Бялата върба — млада, невинна и красива, Дамита отказва да се подчини на главатаря на омаха и той я грабва от новия й дом край границата. Но когато Железния облак завладява сърцето й с изгаряща страст и в дивите му прегръдки тя достига до висините на забранения екстаз, се заклева да преодолее всяко препятствие, което заплашва да я раздели от мъжа, събудил любовта у нея…
Тимоти!
Железния облак!
Имаше нужда само от един техен поглед, от едно докосване…
Скоро тя потъна в дълбок, трескав сън. Мисълта й плуваше от просъницата в реалността и отново се връщаше обратно. Сънуваше света на феите.
Момичето се намираше в малка долчинка, покрита с мъх, оградена от дъхави билки. Тя ядеше от тортата на феите, с размерите на малка паричка, а под един чадър от цвят на хортензия седеше семейство Малчовци. Те бяха седнали на маса от лозов лист, а за столове им служеха розови листа. Скоро тя се присъедини към тях, като ги държеше за ръце и танцуваше с тях в кръг. Когато кракът й се отдели от земята, тя полетя заедно с феите, като кръжеше безтегловна във въздуха с чувството на необикновено щастие!
Железния облак препускаше денонощно с коня си, като спираше само за да си починат и да се нахранят.
През дългото пътуване към хората му и жената, която обичаше, той слушаше песента на вятъра в тревата или тънкия му глас, когато преминаваше през игличките на боровете. Барабаненето на кълвача, шумът на водата, която падаше в покритите с камъчета корита на потоците, и пълното уединение в черните дълбини на пещерите му даваха кратките моменти на покой.
Най-сетне видя хора през една от пролуките между дърветата, съвсем наблизо. Обзе го пълно успокоение, когато разбра, че нищо не се е случило. Джонатан и войниците му все още не бяха търсили толкова далеч Дамита и Тимоти.
Независимо от това Железния облак знаеше, че се налага бързо да тръгне с хората си напред. Трябваше да стигнат в Илинойс, преди някой да се е опитал да ги спре!
Тогава можеха да се отпуснат и да се установят във вековните гори, където никой не би могъл да ги намери.
Когато стигна в лагера на племето, всички го посрещнаха с радост, децата се завтекоха към него, докато слизаше от коня си, а възрастните се приближиха с широко отворени от облекчение очи.
Той прие много прегръдки, после вдигна вежди при вида на Тимоти, който стоеше в края на тълпата с привързаното за въже диво коте до себе си. Но вождът не виждаше и следа от Дамита наоколо! Нима тя толкова малко се интересуваше от завръщането му, та дори не бе дошла да го поздрави, макар и само с усмивка? Тя толкова се тревожеше за сигурността му, преди да ги напусне и да тръгне към земята на техните деди.
Нима чувството й се бе стопило, докато него го нямаше?
Когато войните му започнаха да го разпитват за Черния койот и за това, къде е той и защо не се е върнал с Железния облак, за да получи наказанието си, вождът им разказа за случилото се в селището на Синия вятър.
След като задоволи любопитството на всички, той напрегнато погледна Тимоти и тръгна към него с гордо вдигната глава и изправени рамене. Индианците се отстраняваха от него, за да му направят път.
Когато стигна до момчето, Железния облак постави ръце върху раменете му.
— Сестра ти? — попита той с твърд глас, но сърцето му силно биеше в гърдите — Къде е тя? Не я виждам? — погледна през Тимоти към реката, където ниско приведените клони на дърветата привлякоха взора му. — Може би е отишла на реката за вода? — продължи той несигурно, след което впери угрижен поглед в момчето. — Бялата върба не дойде да ме посрещне заедно с останалите хора, може би още не знае, че съм се върнал?
Тимоти го гледаше с широко отворени очи:
— Тя не е на реката — каза момчето, като преглътна едва-едва. — Не зная къде е тя, Железен облак.
Индианецът стисна зъби, а сърцето му изстина от ужас.
— Ти… не знаеш къде е тя? — дрезгаво повтори той, като сваляше ръцете си от раменете на младежа. — Какво значи това?
— Тя се разболя — каза Тимоти с треперещ глас. — Напусна лагера, като се страхуваше да не зарази някого с морбили. Дори на мен не ми разреши да остана при нея — момчето сведе поглед. — Нямах избор, Железен облак. Трябваше да й се подчиня — той отново вдигна очи и срещна гнева в очите на индианеца. — Толкова съм притеснен. Това беше преди няколко дни. Ами, ако…?
Гняв се надигна вътре в него, докато гледаше Тимоти. После се обърна и погледна към хората си, като осъзна, че дори и те бяха й разрешили да се отдели!
Неговата жена!
Неговата Бяла върба!
Как са могли да го допуснат? Тя беше толкова нежно същество, болна, сигурно не е била в състояние да се грижи сама за себе си. Остър спазъм премина през стомаха му, като си помисли, че може би в момента е гладна до смърт, или… или лежи мъртва, жертва на животните, дебнещи в нощта!
Не каза нищо повече на хората си или на Тимоти, като се страхуваше от острите думи, които можеше да изрече и за които по-късно сигурно щеше да съжалява. Железния облак отиде при коня си и се качи на седлото. Плесна го с юздите и го подкара към Тимоти, като гледаше към момчето и се мъчеше да скрие разочарованието си от този млад човек, чието бъдеще щеше да споделя. Сега му се струваше още по-трудно да го накара да приеме онези ценности в сърцето си, които той самият бе научил от баща си.