Кухият човек

Джереми връща списанието на мястото му и затваря очи.

Гейл Бремън е дребничка, около 155 см на височина, но тялото й е с класически пропорции, силно и изключително чувствено. Тя се усмихва на Джереми пред огледалото и той за пореден път се убеждава, че тъкмо усмивката й я прави толкова съблазнителна. Единствено усмивката на гимнастичката Мери Лу Ретън напомня нейната с чаровната си, но лишена от вулгарност предизвикателност. В тази на Гейл се долавя същата неповторима хармония между челюсти, устни и прекрасни зъби; тя е нескрита покана за малки пакости, отправена към наблюдателя.

Гейл долавя мислите му и престава да се усмихва; намръщва се уж сърдито и го поглежда изпод вежди. Не ми обръщай внимание. Върши си работата.

Идиотка.

Тя се ухилва отново, смъква черната си пола и комбинезона и ги слага на стола. Останала по сутиен и бикини Гейл изглежда едновременно уязвима и безкрайно съблазнителна. Посяга да разкопчае сутиена си с онази неосъзната женска грациозност, която винаги е вълнувала Джереми. Леко прегърбените рамене притискат гърдите й една към друга, материята върху тях се отпуска и се смъква. Гейл слага сутиена на стола и събува белите си бикини.

Пак ли ме гледаш?

Джереми гледа. При вида на привлекателната си жена той изпитва почти религиозно вълнение. Косата й е черна и къса, сресана така, че да пада върху високото чело под лека извивка. Веждите й са тъмни и гъсти — веждите на Анет Фуничело, както ги бе нарекла печално тя веднъж, — но придават драматичност на кестенявите й очи. Художникът, който й нарисува портрет с пастели едно лято преди няколко години, когато бяха на екскурзия до Монигън айлънд, бе казал на Джереми: „Бях чел за очи, които излъчват светлина, но винаги съм смятал, че това са празни приказки. До този момент. Жена ви, сър, има такива очи.“

Чертите на лицето на Гейл някак си успяват да са едновременно нежни и силни: съвършено изваяни скули, изразителен нос, гънки бръчици около тези греещи очи, когато се смее, властна брадичка и чудесен цвят на кожата, чувствителен към слънчевите лъчи и най-незначителния душевен смут. Сега обаче не е смутена, макар скулите й да се зачервяват леко, докато захвърля бикините на стола и застава пред огледалото.

Джереми Бремън никога не си е падал кой знае колко по женските гърди. Това може би се дължи на лекотата, с която е подслушвал мислите на момичетата по време на пубертета им, а може би и на склонността му да разглежда уравнението като цяло — в случая тялото — а не на части; така или иначе, след отшумяването на пубертетските му полови неволи, той започва да възприема женските гърди като естествена част от човешката анатомия. Да, привлекателни са, но сами по себе си в никакъв случай не могат да бъдат постоянен източник на полова възбуда.