Пътеводител на галактическия стопаджия
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Пътеводител на галактическия стопаджия». Краткое содержание книги:
Като всички останали теории, и тази се възприемала нормално и с интерес до деня, в който Вийт Вууджагиг най-неочаквано заявил, че е открил тази планета и че е поработил там известно време като шофьор на лимузина при едно семейство евтини и прости зелени химикалки. В резултат на това бил задържан, затворен, написал книга и накрая бил обложен с тежки данъци — наказание, което обикновено се налага на онези, които публично се правят на глупаци.
Когато след време изпратили експедиция към посочените от Вууджагиг координати на планетата е космоса, успели да открият само един малък астероид, населен от самотен старец, който непрекъснато повтарял, че всичко е лъжа, въпреки че по-късно открили, че това не отговаря на истината.
Открит обаче остава въпросът както за мистериозните 60000 алтериански долара, ежегодно внасяни в Браитисвогачската банкова сметка на стареца, така и за изключително доходната търговия, която Зейфод Бийблброкс върти с употребявани химикалки.
След като прочете това, Артър остави книгата. Роботът изобщо не се помръдваше от мястото си. Артър стана и се качи на върха на кратера. Обиколи го веднъж и наблюдава прекрасния залез на двете слънца на Магратеа.
След това отново слезе долу. Събуди робота, защото все пак е за предпочитане да разговаряш дори и с един маниакално депресиран робот, отколкото с никой.
— Стъмва се — каза той. — Гледай, роботе, звездите вече се показват.
От глъбините на една тъмна мъглявина се виждат твърде малко звезди, и то съвсем неясно, но все пак се виждаше нещо.
Роботът покорно погледна към тях, после пак сведе поглед.
— Знам — каза той. — Отвратително, нали?
— Ама какъв залез! Никога, дори и в най-фантастичните сънища, не съм виждал подобно нещо. А двете слънца — сякаш огнени планини се топят в пространството.
— Виждал съм го — каза Марвин. — Нищо не струва.
— А моята планета си имаше само едно слънце — не се отчайваше Артър. — Знаеш ли, аз съм от една планета, наречена Земя.
— Знам — каза Марвин. — Само за това приказваш. Трябва да е било отвратително място.
— О, не, беше много красива.
— Имаше ли океани?
— О, да — каза Артър с въздишка, — огромни безбрежни вълнуващи се сини океани…
— Не понасям океани — каза Марвин.
— Кажи ми — поинтересува се Артър, — с другите роботи погаждаш ли се?
— Мразя ги — отвърна Марвин. — Къде тръгна?
Търпението на Артър се бе изчерпало и той се изправи.
— Ще направя още една обиколка — каза той.
— Върви, не ти се сърдя — каза Марвин и преброи петстотин деветдесет и седем милиарда овце, преди да потъне в сън секунда по-късно.
Артър размаха ръце, за да накара кръвообращението си да заработи малко по-въодушевено. Отново потегли нагоре по склона на кратера. Тъй като атмосферата беше рядка и нямаше луна, нощта настъпваше много бързо и вече беше доста тъмно. Поради това Артър буквално се сблъска със стареца, преди още да го е забелязал.
Глава XXII
Той бе застанал с гръб към Артър и съзерцаваше как последните отблясъци на светлика потъват в черната паст зад хоризонта. Беше доста висок, възстар и облечен само с една дълга сива мантия. Когато се обърна, Артър видя, че лицето му е слабо, интелигентно, изнурено от грижи, без да е грубо; едно от онези лица, които привличат клиенти в банката. Но все още не се бе обърнал, не реагира дори когато Артър извика от изненада.
След малко последните лъчи на слънцата напълно се стопиха и той се обърна. Лицето му все още се озаряваше отнякъде и когато Артър потърси с поглед източника на светлина, откри, че няколко ярда по-нататък бе спряло някакво малко транспортно средство — нещо като хеликоптер, както се стори на Артър. От него се излъчваше бледа светлина.
Мъжът погледна Артър като че ли с тъга.
— Избрали сте чудесна нощ, за да посетите нашата мъртва планета — каза той.
— Кой… кой сте вие? — изпелтечи Артър.
Мъжът извърна поглед и на лицето му отново се изписа някаква тъга.
— Името ми е без значение — отговори той.
Изглеждаше угрижен от нещо. Очевидно не гореше от желание да започва разговор. Артър се почувства неловко.
— Аз ъъъ… вие ме стреснахте — каза той неуверено.
Мъжът отново го изгледа и леко повдигна вежди.
— Мм?
— Казах, че ме стреснахте.