Джийвс и феодалният дух
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станислава Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джийвс и феодалният дух». Краткое содержание книги:
— О, не, сър. Случайно зърнах една в сайванта със сечивата в градината до кухнята.
— Сега като те чух да го споменаваш и аз се сетих. Навярно още е там, тъй че давай да потеглям. Ако… как му викаше ти?
— Ако веднъж извършено, с туй свърши, добре ще е да се извърши бърже20.
— Точно така. Няма смисъл да се разтакаваме с хъкане и мъкане — обобщих аз.
— Не, сър. Във плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава21.
— Именно — рекох и си помислих, че колкото и да се бях мъчил, нямаше да го измисля по-хубаво.
Дръзкото начинание си потече със задоволителна гладкост. Намерих стълбата в сайванта със сечивата, както бе предвидено, и я повлякох през буйната растителност до желаното място. Там я подпрях на стената. Покатерих се догоре. За нула време се преметнах през прозореца и безшумно се плъзнах по пода.
Е, фактически не се оказа чак толкова безшумно, защото се сблъсках с маса, която случайно се изпречи на пътя ми, и сгромолясването й възпроизведе оглушителен трясък.
— Кой е там? — долетя от тъмнината сепнат глас.
Това ме развесели. „А — рекох си шеговито, — леля Далия май е решила да ме шашне с проникновеното изпълнение на ролята си. И със съвършенството, с което играе, спокойно може да се превърне в най-горещия хит по кината“. Удивих се на артистичността й.
Но тогава гласът отново попита: „Кой е там?“ и сякаш ледена лапа впи нокти в бедното ми сърце. Защото гласът не принадлежеше на никаква леля, а на Флорънс Крей. В следващия миг светлина заля помещението и ето че се изправих насреща й. Тя бе седнала в леглото си с розово боне, увенчаващо главата й.
13
Не зная дали случайно ви е попадало стихотворението „Щурмът на пожарната команда“ от чудака Тенисън, когото Джийвс спомена, докато разправяше за богатира със сила за десетина. Доколкото ми е известно, то е доста известно и разпространено. Самият аз на възраст седем или приблизително толкова години, бях свикнал да го рецитирам, когато ме привикваха в гостната, за да предоставя на посетителите рядката възможност да се порадват на младия Устър. „Бърти рецитира така хубаво“ — имаше навика да казва мама. Между другото, ще изтъкна, че впечатленията й бяха изопачени, защото всъщност засичах и оплитах стиховете — и след като се опитвах да побегна на свобода, но с помощта на груба сила отново ме довличаха, го изпявах на един дъх. Въобще цялата история бе крайно неприятна, както са ми споделяли и други.
Е, онова, което исках да кажа, потъвайки в съкровени спомени от отдавна отминали дни, бе, че макар бремето на годините да е изтрило по-голямата част от поемата от паметта ми, все още си спомням основния стих. Както вероятно знаете, върви така:
и това води до развръзката или финала, който гласи:
НЯКОЙ Е ОПЛЕЛ КОНЦИТЕ.
Никога няма да забравя този ред. Причината, заради която го изравям от прахоляка е, че тъй както си стоях и зяпах тази девойка с розовия будоарен шлем на главата, изцяло разбирах как трябва да са се чувствали момчетата от пожарната команда. Явно и тук някой бе оплел конците и този някой бе леля Далия. Защо ще ме уверява, че прозорецът й бил последният отляво, когато последният прозорец отляво бе всичко друго, но не и неин. Този факт ме втрещи и въпреки положените усилия, не бе по силите ми да го разгадая. Напразно търсех онова, което Стилтън Чийзрайт би нарекъл подмолна цел.
Както и да е, опитите ми да прозра механизма на действие на мисловните процеси на лелите нямаха никакъв шанс за успех, а и не това бе времето за отнесени размишления. Първото нещо, с което мъж с капка здрав разум трябва да се заеме, щом се тръшне като чувал с картофи в спалнята на една девица посред малките часове на деня, бе моментално да завърже разговор. На тази задача посветих усилията си и аз. В подобни случаи няма нищо по-лошо от неловките мълчания и тишината, пулсираща от конфузност.
— О, привет! — поздравих толкова ведро и бодро, колкото успях. — Виж, страшно съжалявам, че ти се изтърсвам по този начин в момента, когато сигурно си спяла най-сладкия си сън, но тъкмо бях излязъл да подишам малко чист въздух в градината и открих, че са ме заключили отвътре. Затова реших, че най-смислената ми постъпка ще е да не разбуждам цялата къща, а да се прибера, прескачайки през първия отворен прозорец. Нали знаеш каква бъркотия настава, като разбудиш всички. Не знам защо, но хич не им се харесва.
20
„Макбет“, Шекспир, I действие 7 сцена, превод Валери Петров, бел.пр.
21
Думи на Брут от пиесата „Юлий Цезар“ на Шекспир, IV действие 3 сцена, превод Валери Петров, бел.пр.