Положи я сред лилиите
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станислава Миланова
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Положи я сред лилиите». Краткое содержание книги:
Резултатът е низ от изчезнали и убити хора, свързани по някакъв начин с Джанет и Морийн.
Когато наемен убиец стреля и по самия Малой, на него не му остава нищо друго освен да разбули загадката.
— Зависи от бизнеса и от уискито — отговорих и седнах. Краката си чувствах, сякаш им бяха махнали пищялите. — Значи ти си Морийн Кросби? Да, да, последният човек, когото очаквах да се отбие при мен.
— Знаех си, че ще се изненадаш. — В тъмните й очи имаше подигравка, усмивката й беше премерена.
— Как върви лечението от наркомания? — попитах, като я наблюдавах. — Винаги са ми казвали, че наркоманът трябва да се откаже от алкохола.
Тя продължи да се усмихва, но очите й не бяха весели.
— Не трябва да вярваш на всичко, което чуеш.
Отпих от уискито. Беше много силно. Потръпнах и сложих чашата на масата.
— Не вярвам. Надявам се, че и ти също.
Доста време седяхме и се гледахме. Имаше способността да придава на лицето си безизразност, без от това привлекателността й да намалява, което си беше истинско постижение.
— Хайде да не усложняваме нещата. Дошла съм да говоря с теб. Създаваш много неприятности. Не е ли време да отдръпнеш малкия си нос и да го пъхнеш в нечия друга градина?
Дадох си вид, че мисля над това.
— Само питаш или това е предложение? — рекох накрая.
Тя стисна устни и усмивката й изчезна.
— Можеш ли да бъдеш купен? Казаха ми, че си един от ония чисти, праволинейни и неподкупни типове. Посъветваха ме, преди всичко да не ти предлагам пари.
Посегнах за цигара.
— Мислех, че сме се разбрали по въпроса да не вярваме на всичко, което чуем — рекох и се наведох напред да й предложа цигара. Тя взе моята, така че трябваше да се пресегна за друга. Докато я палех, отново почувствах пробождащата болка в главата, което не подобри настроението ми.
— Би могло да бъде предложение — отвърна тя, отпусна се назад и издиша дима към тавана. — Колко?
— Какво се опитваш да купиш?
Тя разглеждаше цигарата, сякаш никога не беше виждала такова нещо и каза, без да ме погледне:
— Не искам неприятности. Ти създаваш неприятности. Мога да ти платя, за да спреш да ги правиш.
— И колко струва това?
Тогава тя се извърна към мен.
— Знаеш ли, ти много ме разочарова. Досущ си като всички останали гадни малки изнудвачи.
— Ти, разбира се, знаеш всичко за тях.
— Да, знам всичко за тях. И когато ти кажа колко струва според мен, ти ще се изсмееш, както те винаги се изсмиват, и ще вдигнеш цената. Така че ще ми кажеш колко струва според теб и ще ми дадеш възможност аз да се изсмея.
Изведнъж желанието ми да продължавам в този дух се изпари. Може би главата прекалено силно ме болеше, а може би я намирах за твърде привлекателна и не исках да ме смята за мръсник.
— Добре, хайде да пропуснем това — рекох. — Будалках се. Не мога да бъда купен. Вероятно мога да бъда убеден Какво те кара да мислиш, че създавам неприятности? Кажи какъв е случаят. Ако си струва, бих могъл и да си дръпна носа и да ида да го напъхам другаде.
Тя ме гледа в продължение може би на десет секунди — замислено, мълчаливо и малко недоверчиво.
— Не биваше да се шегуваш за такива неща — смъмри ме сериозно. — Можеше да спра да те харесвам, а аз не искам да не те харесвам, освен ако нямам причина.
Облегнах се назад в стола и затворих очи.
— Чудесно. За да печелиш време ли ми говориш така или наистина го мислиш?
— Казаха ми, че се държиш като простак, но че имаш подход към жените. Това за простака е вярно.
Отворих очи и й се ухилих.
— Това за жените също важи, но не ми давай зор.
Тогава телефонът иззвъня като стресна и двама ни. Той беше точно до мен и когато посегнах да го вдигна, тя бързо бръкна в чантата си й извади 25-калибров автоматичен пистолет. Опря го в слепоочието ми и малкото дуло се прилепи до кожата ми.
— Стой си на мястото — заповяда и нещо в очите й ме накара да изстина. — Остави телефона.
Седяхме си така, докато телефонът звънеше и звънеше Звънът опъваше нервите ми, удряше се в тихите стени на стаята, пълзеше през затворените френски прозорци и се изгубваше някъде в морето.
— Какво ти става? — попитах и леко се дръпнах назад. Не обичах да усещам допира на пистолет до лицето си.
— Млъкни! — гласът й сега беше груб. — Не мър-дай!
Накрая телефонът се измори да звъни и спря. Тя се изправи.
— Хайде, махаме се оттук — автоматичният пистолет отново беше насочен заплашително към мен.
— Къде отиваме?
— Далеч от телефоните. Ставай, ако не искаш да получиш куршум в крака.
Не мисълта обаче, че мога да бъда прострелян в крака ме накара да тръгна с нея, а любопитството ми. Бях много, много любопитен, защото съвсем неочаквано тя се беше изплашила. Можех да прочета страха в очите й толкова ясно, колкото виждах вдлъбнатинката между гърдите й.