Сребърният каньон
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Сребърният каньон». Краткое содержание книги:
Подбутнах коня си напред, като търсех седловидната скала. Платото се простираше във всички посоки. Ноздрите ми долавяха аромата на пелин и кедър. По повърхността на платото бяха разпръснати храсти пустинен файв-спот, розово-пурпурно цвете с венчелистчета посипани с яркочервени точици, и купчинки рабитбуш.
Конят ми крачеше право напред, въздухът беше чист и хладината беше изчезнала… Внезапно в далечината пред мен зърнах тъмния силует на седловидната скала и се насочих към нея, като се озъртах на четири страни, готов да реагирам мигновено на появата човек или подозрително движение.
След като стигнах до скалата слязох от коня и го оставих да хрупка някаква жилава трева. Стеклата се и застинала почерняла лава по скалата предлагаше една естествена ниша за убежище и аз придърпах в нея Бък да го скрия от чужди погледи.
Изтегнах се върху тревата в сянката без да изпускам поводите то ръцете си. Бях изминал дълъг и труден път, а предната нощ си бях легнал късно и станал рано сутринта. След няколко минути задрямах. Не бях нито напълно заспал, нито съвсем буден. Трябва да бяха минали няколко минути, може би към половин час, когато внезапно ме стресна звука на приближаващ се конски тропот.
Мигновено скочих на крака и се озовах до главата на Бък, като му зашепнах успокоителни думички. Той се отпусна и зачака. Ездачът се приближаваше все повече и повече. Измъкнах уинчестъра си от калъфа и зачаках, опрял го на бедрото си.
И тогава изведнъж съобразих, че невидимият конник щеше да мине откъм отдалечената страна на скалите, където Джоли ми беше казал, че ще открия следата. Като внимавах да не вдигам никакъв шум, внимателно се заизкачвах сред струпаните скали към самата седловина. Когато платото ми се откри цялото, приклекнах и погледнах зад скалата.
Няколко минути не се виждаше нищо. Изведнъж в полезрението ми се появи кон, който вече крачеше спокойно. Възседнал го беше едър мъж, който не можеше да бъде никой друг освен… Морган Парк!
Беше се устремил към мястото, където и други конници вдигаха облачета прах. Това ми беше достатъчно. Дръпнах се назад и се смъкнах от скалите. Поведох коня за юздите и се устремих към едно място, откъдето можех необезпокоявано да наблюдавам какво ставаше напред.
Морган Парк язди някъде около миля и после свърна към ръба на скалата, където изведнъж се скри от погледа ми.
Изчаках няколко минути, защото можеше да се окаже, че е спрял за да наблюдава какво става зад него. После възседнах коня и потеглих напред, като се придържах доста настрани от следата която беше оставил. Следите от копитата на крупния му кон му бяха ясни и аз ги огледах. Другите отпечатъци бяха на няколко дни.
Денят беше горещ. Лека мараня замъгляше хоризонта. Нагорещеният въздух танцуваше и забулваше хълмовете Сладката Алис в далечината, където сякаш свършваше видимият свят. От време на време следата криволичеше и се доближаваше плътно до ръба на платото, откъдето се откриваше гледката на безброй каньони.
Но въпреки това когато стигнах мястото, където Парк се беше скрил от погледа ми, вместо да продължава по ръба на платото както бях очаквал, следата просто слизаше по-надолу и продължаваше.
Платото се простираше пред мен, очевидно чак до подножието на хълмовете Сладката Алис. Но аз познавах околността и бях наясно, че поне половин дузина каньони можеха да препречат пътя ми по платото преди да стигна подножието. Нямаше и следа от Морган Парк. Сякаш се беше стопил във въздуха.
Продължих да яздя докато стигнах до мястото, където следата се раздвояваше. Тук почвата бе отстъпила място на равна и гладка скала, и колкото и да се взирах, не можах да открия и най-малкия признак, който да ми подскаже коя посока е поел Парк.
Накрая реших да рискувам и поех следата която водеше плътно покрай ръба на платото.
Изведнъж ръбът на скалата се вряза рязко в равнината на платото и се появи една стръмна пътека водеща надолу. Момчетата Бенарас ми бяха казали, че това било Отровният Каньон. Така че се спуснах по пътеката и се озовах на дъното на един тесен каньон.
Срещнех ли някого тук, от двама ни щеше да оцелее само по-бързият с револвера. Нямаше човек способен да се изкачи обратно по пътеката под обстрел; пътят ми водеше само напред. Измъкнах пушката от калъфа и побутнах коня напред, готов всеки миг да стрелям.
Дъното на каньона беше покрито с пясък и с най-разнообразни по размери и форми скали. Стените му се издигаха отвесно и от двете ми страни. Растителността почти отсъстваше, но дъното беше покрито с доста дебел слой изсъхнали коренища свлечени от пороищата заливащи каньоните след всеки бурен дъжд.