Необходимостта да следваме неотклонно политическите и военните събития, в резултат на които Неапол попадна под властта на французите ни накара да се отдалечим от романтичната част на нашето повествование, оставяйки настрана пасивните персонажи, подчинили се на събитията, за да се заемем, напротив, с действените личности, които ръководеха тези събития. Сега, когато отдадохме нужното внимание на всички епизодични лица в тази история, нека ни бъде позволено да се върнем към главните герои, върху които трябва да се съсредоточи целият интерес на нашата драма. Сред тези персонажи, които читателят може би, счита за несправедливо забравени, е бедната Луиза Сан Феличе, която ние, въпреки всичко, не сме изпускали от погледа си нито за миг. Останала в безсъзнание, в ръцете на млечния си брат Микеле, докато съпругът й, верен служител на принца и следвайки обещанията, дадени на умиращия си приятел, с риск за живота си последва калабрийския херцог, Луиза, пренесена в каретата, беше откарана обратно в Къщата с палмата за голямо учудване на Джованина.
Без да знае истинските причини за това учудване, Микеле, на когото смръщените вежди и почти заплашителният поглед придаваха странен изглед, разказа какво се беше случило на крайбрежната Витория.
Луиза беше сложена в леглото със силна треска. Микеле прекара в къщата цялата нощ и, тъй като на разсъмване състоянието на болната изобщо не беше се подобрило, изтича да доведе доктор Чирило.
През това време един куриер донесе писмо, адресирано до Луиза. Нина позна щемпела на Портичи. Тя беше забелязала, че винаги, когато донасяха писмо с такъв щемпел, господарката й се вълнуваше твърде силно. Тя отиваше с писмото в стаята на Салвато, заключваше се там и винаги излизаше със зачервени от сълзи очи.
Джованина разбра, че това е писмо от Салвато и за всеки случай, без още да знае, дали щеше да го прочете, го скри. Беше решила, ако потърсят писмото, да се извини за това, че не го е предала по-рано, с тежкото състояние, в което се намираше Луиза.
Чирило дойде бързо. Той знаеше, че Луиза трябваше да отпътува, но като изслуша простодушния разказ на Микеле, разбра всичко.
Вече бяхме казали, че добрият доктор изпитваше към Луиза бащинска нежност. Той видя у болната всички симптоми на възпаление на мозъка и, без да й задава въпроси, които само биха усилили нравствените й страдания, се зае с лекуването на физическата болка.
Твърде изкусен, за да не се справи с известната му болест, при това открита от него в самото начало, той поведе с нея енергична борба и към края на третото денонощие, Луиза беше ако не напълно излекувана, то поне вън от опасност.
На четвъртия ден вратата се отвори и в стаята влезе особа, при вида на която Луиза радостно извика и протегна към нея ръцете си. Това беше съкровената й приятелка, херцогиня Фуско. Както беше предсказал кавалерът Сан Феличе, след отпътуването на кралицата, заточената херцогиня се завърна в Неапол. За няколко минути Фуско узна всичко. Цели три месеца Луиза беше принудена да скрива в душата си всичките си преживявания. За четири дни сърцето й дотолкова се беше препълнило, че въпреки максимата на един велик моралист, че мъжете по-добре пазят чуждите тайни, а жените — своите, след четвърт час Луиза вече нямаше никакви тайни от своята приятелка.
