Студени играчки са звездите
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Студени играчки са звездите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Студени играчки са звездите». Краткое содержание книги:
Изчислителят се надигна в креслото. Очите му просветнаха.
— Из-звинявай… — простенах аз.
— До двайсет бутилки в минута! — долетя от телевизора и аз отново изпаднах в истерия.
— Не съм ти влиял! — възкликна влечугоидът.
Успях само да кимна, нямах сили да отговоря. Какво ти извънземно влияние? Всеки си има вкъщи свой собствен агрегат за промиване на мозъци — телевизора.
— Четирийсет и девет долара и деветдесет и девет цента, или осемдесет и девет рубли, или три космодолара! Звъннете сега и за същата цена ще получите и комплект тапи за изпробване на Чудесния тирбушон!
След като се насмях, намалих звука и поясних на смутения изчислител:
— Извинявай. Не ми се спеше. Пуснах телевизора… и се развеселих.
— Телевизора? — В полусънно състояние изчислителят изглеждаше по-тъп от обикновено.
— Не виждаш ли?
Влечугоидът обърна глава към екрана и кимна:
— Светлина… Не мога да възприемам визуалната последователност на вашата телевизия.
— Защо?
— Прекалено бавно разгръщане, прекалено едри сегменти, от които се формира изображението… и твърде голямо количество смущения. Крайно трудно е да се обработи такава информация.
Според мен телевизорът си предаваше идеално.
— Но ти нали виждаше изображението на екрана в совалката?
— Не го виждах. Сканирах данните по пътя им към екрана. Това е значително по-удобно. — Изчислителят отново се сви на кълбо. — Продължавай да си почиваш, аз ще престана да възприемам звука като външен дразнител.
След миг той отново спеше. По-точно не спеше, а се занимаваше с опознаване на света… Удобна им е физиологията. Свалих крака от леглото, облегнах се на стената, въздъхнах. Изобщо не ми се спеше.
Възможно ли беше да се открадне совалка?
В буквалния смисъл — не. Подготовката за старта приключва само половин час преди изстрелването. И после е необходим трудът на стотици хора, за да излети корабът.
А възможно ли е да се подмени екипажът? Транспортните си рейсове „Буран“ провежда с трима души екипаж — командир, който е и първи пилот, втори пилот и джамп-навигатор. Да допуснем, че Данилов наистина ме вземе в екипажа… като втори пилот, вероятно. На кой етап контролът над екипажа е минимален? В автобуса, по пътя към старта, има много хора. Може би на стартовата позиция, преди качването в асансьора. Но как да отведа там дядо и изчислителя? И какво да правя с Данилов и джамп-навигатора? Оставянето им на стартовата позиция би било убийство. Когато „Енергия“ извежда „Буран“ в орбита, върху старта се изсипват реки от огън. Ако ги пусна да се махнат — ще вдигнат тревога…
И няма ли в ЦУП да се учудят, че всички разговори се водят от втория пилот? А как да подправя телеметрията — ако сложа датчиците на дядо, лекарите незабавно ще отменят старта. Само при извънземните лекарите отдавна гледат през пръсти на състоянието на екипажа… Трезвен ли си? Добре…
Стотици проблеми.
Стоп! Какво ми става?
Обмислям как да похитя звездолет!
Подтиснах първия импулс — да се хвърля към изчислителя — и се опитах да приведа мислите си в ред. Нима все пак се е опитал да ми въздейства?
Като че ли не.
Отношението ми към замисления от дядо и влечугоида план не се беше променило. Не исках това… или поне без да получа ясни обяснения. И нямах намерение да се промъквам в совалката с бой, с автомат през гърдите и дядо на гръб.
Просто се бях озлобил. След гениалния превод на „Ромео и Жулиета“ на младежки жаргон, след рекламата за електрическия тирбушон, след страхливото, нощно пускане на стария филм, който показваше извънземните не в най-добра светлина.
И щеше да става все по-лошо и по-лошо. Ние деградирахме. Стремително и необратимо. Превръщахме се в раса от идиоти.
Вратата изскърца.
— Петя?
Дядо плахо погледна в стаята.
— Всичко наред ли е?
Станах бързо, отидох на пръсти до вратата и изскочих в коридора. Там беше тъмно, само крушката до стълбите на втория етаж едва мъждукаше. Май като малък ме беше страх от тъмното… изобщо не знам защо. Дядо обеща, че пред вратата ми винаги ще свети лампа и изпълни обещанието си. Не нощна лампа над леглото ми — дядо никога не правеше отстъпки пред страха ми — а светлина зад вратата. Но това ми беше напълно достатъчно. Тази крушка дори нямаше прекъсвач. Светеше винаги… и когато спях в леглото си, и когато бях на чина си в училище, и когато се настанявах в някой хотел под чужда звезда…
— Всичко наред ли е, Петя? — повтори тревожно дядо.
Със старата си пижама и чехлите си той не изглеждаше като идеолог на човешкия шовинизъм, хитър демагог и безмилостен опонент на правителството. Просто подпухнал старец, който отдавна би трябвало да изживява старините си пред телевизора с чаша кефир в ръка…