Конски гамбит

„Защо не ме дочака да се върна? Защо не ми прати телеграма.“

— А тя отговори ли ти? — запита той.

— Нима не казах, че онова чело не бе опустошено от нищо, дори и от нерешителност? — рече вуйчо му. — Отговори: „Ти не ме искаш. Аз не съм достатъчно умна за теб.“

— А ти?

— Аз също отговорих на място — рече вуйчо му. — Казах: „Довиждане, мисис Харис.“ А, става ли тоя вариант?

— Да.

— Настъпи време за тръгване. Машинистът дори изду свирката заради него. Мистър МакУилям обаче изобщо не извика: „Хайде, момче, качвай се, ако ще идваш с нас!“, както би сторил преди пет години (а в същност и преди пет месеца): единствено го предупредиха двете къси, дълбоки, нетърпеливи издихания на парата; само заради още неопалената военна униформа на гърба му един човек, чийто неизменен навик е със събуждането си да заговаря, и който даже не би си поел необходимия дъх или не би съзнал, че минава през гласните му струни, за да извика към него, сега не издаде ни звук; вместо това, пак само заради униформата му, опитният машинист на хилядотонния локомотив, струващ сто хиляди долара, изразходва въглища за три или четири долара, както и количество с труд добита пара, та да предупреди един осемнайсетгодишен хлапак, че е клюкарствал достатъчно с вуйчо си: и той помисли как тази страна, тази нация, изглежда, не само прие войната, но и успя да я претопи в своя ход, като се примири с нея: похвана я, тъй да се каже, с лявата ръка, без в същност да грабне, да прикове или да отвлече вниманието на дясната, заета със своя отколешен, насъщен, неотменим труд.