Мисис Далауей
- Автор: Улф Вирджиния
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисис Далауей». Краткое содержание книги:
Романът „Мисис Далауей“, както и последвалите го „Към фара“ (1927), „Вълните“ (1931), „Между действията“ (1941) налагат Вирджиния Улф ката забележителна майсторка на модерната литература.
Но Хармонията си има сестра, не така усмихната впрочем, доста свирепа, Богиня, която дори в този момент действува — сред жарта н пясъците на Индия, сред калта и блатата на Африка, из бедняшките покрайнини на Лондон, с други думи, навсякъде, където климатът или дяволът примамват човеците да изоставят истинската вяра, тоест нейната — дори в този момент действува, разрушава светилища, троши идоли и поставя на тяхно място собствения си строг лик. Хегемония, така се нарича тя, която се угощава с волята на слабодушните, която обича да впечатлява, да въздействува, която жадува да види собствените си черти, отпечатани върху лицето на народа. Тя застава върху буренце в Хайд Парк и проповядва; увита в бяло, скромно дегизирана като братската любов, броди из фабрики и парламенти; предлага помощ, но желае власт; грубо изтласква от пътя си инак мислещите и недоволните; дарява с благословията сн онези, които, отправили нагоре взор, послушно ловят блясъка в очите й, за да запалят своите собствени. Въпросната дама се бе загнездила и в душата на сър Уилям (Реция Уорън Смит усети това), макар и както обикновено умело замаскирана, скрита зад такива почтени имена като любов, дълг, саможертва. Колко много работи той, с какъв труд събира средства, пропагандира реформи, създава институции! Но Хегемонията, тази придирчива Богиня, предпочита кръвта пред тухлата и най-вече гледа да докопа людската воля. Например лейди Брадшо. Преди петнайсет години тя се предаде. Това не стана явно; нямаше никакви сцени, никаква врява; просто нейната воля бавно потъна и изчезна под неговата. Подчини се, без да сваля от лицето си милата усмивка; вечерята на Харли Стрийт, на която сервираха осем или девет ястия, за да нахранят петнайсетината колеги на сър Уилям, премина гладко и изискано. Едва по-после някои незначителни признаци — неловка пауза, нервен жест, грешка на езика, смущение — разкриха една твърде неприятна истина, че горката жена се преструва.
Някога, отдавна, тя най-свободно сн разказваше как лови риба; но сега, готова да подкрепи страстното желание на своя съпруг за господство, за власт, което блестеше в погледа му, се сви, смали, сниши, притаи, отдръпна се, притихна; така че, без да стане ясно точно защо вечерта е неприятна, защо на всички главите им тежат (впрочем причината би могла да бъде професионалиият разговор или умората на прочутия лекар, чийто живот, както каза лейди Брадшо, „принадлежи не нему, а на неговите пациенти“), тя беше неприятна; затова, когато часовникът удари десет часа, гостите вдъхнаха с радост въздуха на Харли Стрийт; облекчение, от което пациентите му бяха лишени.
Тук, в сивия кабинет, с картините по стената и ценната мебел, под таванския прозорец от орнаментирано стъкло, те научаваха до каква степен са сериозни техните грехове: сгушени в креслата, го наблюдаваха как заради тях изпълнява странни упражнения с ръцете си, изпъва ги напред, рязко ги връща към изходна позиция, прилепени към бедрата, за да докаже (ако пациентът проявява упоритост), че той, сър Уилям, е господар на собствените си действия, докато пациентът не е. Някои от по-слабите не издържаха, разхълцваха се, подчиняваха му се; други, вдъхновени един господ знае от каква невъздържана лудост, наричаха сър Уилям в лицето гнусен мошеник; поставяха под въпрос, това пък вече беше светотатство, самия живот. Защо трябва да се живее?, питаха. Сър Уилям отговаряше, че животът е хубав. И как не, ето над камината виси портретът на лейди Брадшо с щраусови пера, а колкото до дохода му, той печели дванайсет хиляди годишно. Да, но към нас животът не е така щедър, възразяваха те. Той се съгласяваше. На тях им липсва чувството за хармония. А може би все пак няма бог? Той свиваше рамене. Значи това дали ще живеем, или не, си е наша работа? Точно тук те бъркат. Сър Уилям има приятели в Съри, където преподават едно, сър Уилям най-чистосърдечно си признава, твърде трудно изкуство — чувството за хармония. А съществуват и други неща: семейна привързаност, чест, смелост, блестяща кариера, чийто пламенен бранител е сър Уилям. Ако те не помогнат, той призовава полицията и благото на обществото, което, съвсем спокойно обяснявате сър Уилям, в Съри ще се погрижи да овладее тези антисоцнални импулси, породени преди всичко от липсата на добронамереност. И тогава от скривалището си се измъкваше и се покачваше на своя трон онази Богиня, чиято страст е да стъпква съпротивата, незаличимо да отпечатва собствения си образ върху чуждите светилища. Безпомощни и беззащитни, изтерзаните, самотните се подчиняваха на волята на сър Уилям. Той се спускаше хищно, помиташе всичко. Затваряше хората. Тъкмо това съчетание от решимост и човечност у сър Уилям така допадаше на роднините на неговите жертви.