Гибелен грях

Ухилен до уши, Ранулф хукна през глава. В стаята си се изми старателно и се преоблече, нагласи се пред металния диск, който му служеше за огледало.

— До тук добре! — промърмори той.

Лейди Мери не му излизаше от мислите, тя беше така гостоприемна по време на посещението в знак на любезност, което направи от името на господаря си по-рано през деня. Ранулф й беше казал, че идва по поръка на Корбет. Надяваше се само господарят му да не разпитва твърде отблизо дамата, а лейди Мери дори в тъмната си домашна роба беше като омайно видение. Седна насреща му в малката си гостна, поднесе му чаша студено елзаско вино и му предложи захаросан марципан върху сребърна чиния. Ранулф беше изиграл ролята си, разказа й как баща му бил рицар, убит в смутните години. Как се бил наредил на добра служба във Върховния съд, с добър доход и как целият оставал на нейно разположение. Лейди Мери беше запърхала с ресници и той припна обратно към Бред Стрийт с радостта на Галахад, който се завръща в Камелот.

В този момент Ранулф нагласяше навлажнената си коса и щедро пръскаше елека си с розова вода. Втурна се надолу по стълбите, целуна отрочето си за лека нощ и заблъска мърморещия Малтоут навън през вратата към кръчмата, където бяха конете им.

Корбет излезе час по-късно, все така недоволен от това, че Мейв беше изцяло погълната от пристигането на чичо си и грижите около наранения му лакът — малкия Ранулф го беше прилъгал да поиграят в склада за провизии и беше хвърлил своя меч — играчка по него.

— Тъжен е денят — оплакваше се Корбет, — в който мъжът не намира покой в дома си.

Като продължаваше да проклина, наметна плаща си и се запъти през Тринити към потъналите в мрак улици към Олд Фиш Стрийт, после към Винтри и гостоприемната топлина на кръчмата „Трите щъркела“. Трябва да беше изминал час откакто беше пристигнал и се настанил в тъмна ниша от едната страна на голямото открито огнище, когато към него се присъединиха Ранулф и Малтоут, придружени от неговите трима ядосани посетители: икономът Уилям беше полупиян, докато на останалите двама лицата пламтяха от яд, че са били измъкнати безцеремонно от вечерната трапеза. Корбет ги поздрави и поръча халби ейл, разреден с вода. Пламналото лице, зачервеният нос и отнесеният поглед на иконома Уилям подсказваха, че още вино би го докарало до пиянски ступор. Пазителят на светата утвар наглед единствен се владееше напълно.

— Призова ни тук — той се загърна плътно в тъмните си одежди — без основателна причина.

Корбет се намръщи.

— Братко, кралят е този, който ви събра тук. Затова, ако имате възражения, отнесете ги към него.

— Какво искаш?