Пътуване извън тялото
- Автор: Монро Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Хайтова-Ифандиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване извън тялото». Краткое содержание книги:
Нито едно от заключенията на тези проучвания обаче не се е базирало на собствен опит. Робърт Монро открива случайно способността да се отделя от тялото си и неговите пътешествия приличат на истинско приключение в един загадъчен свят. Нещо повече, с присъщата на репортера точност (по професия авторът е журналист и бизнесмен) той дава възможност на всеки да навлезе в техниката на това странно явление. Но с уговорката... тя е опасна.
Редица съвременни схващания за отвъдното и психическото търпят корекции в труда на Робърт Монро. Заключенията на американския автор в много случаи се оказват далеч по-авангардни от фройдистката, например.
В същото време ще можете да откриете и познати детайли от преживявания на други хора, престъпили прага на непознатото. Те се основават на една обективна и неподлежаща на съмнение реалност — съществуването на живот извън физическата какавида.
От издателя
— Какво мислиш да правиш с картините?
Бе женски глас и можех да видя как се движеха устните й.
Като не знаех какво да кажа, опитах се да й дам задоволителен отговор и я успокоих, като потвърдих, че ще се погрижа за тях.
Като чу това, тя леко се усмихна. После приближи двете си ръце и хвана моята, като нежно я притискаше. Почувствах ръцете — те бяха нормални, топли и живи. Тя леко стисна моята ръка, нежно я пусна, обиколи леглото и излезе през вратата.
Чаках, но тя не се върна. Легнах си, върнах се към физическото и се изнизах от леглото. Отидох до вратата на хола и погледнах към другите стаи. Там нямаше никой. Обиколих навсякъде, но не намерих жива душа. След като записах случилото се, отново си легнах.
Няколко дни по-късно срещнах психиатъра, който живееше в съседната къща, д-р Семюел Каан. (Продължавах случайно да се срещам с психиатри!) Попитах го дали познава хората, в чиято къща живеехме.
— Да, разбира се, познавам ги добре — бе отговорът му. — Г-жа В. почина преди около година. После г-н В. отказа да влезе в къщата, премести се и повече не се върна.
Казах, че е много жалко, тъй като това бе една чудесна къща.
— Това все пак бе нейната къща, нали разбирате. Същественото е, че тя умря точно тук, в спалнята, която заемате вие.
Отговорих, че това е много интересно. Тя сигурно много си е харесвала къщата.
— Да, наистина — отговори д-р Каан. — Много харесваше картини. Беше ги закачила навсякъде.
Попитах го дали случайно не притежава някаква снимка на г-жа В.
— Трябва да проверя — замисли се за момент. — Имам, разбира се. Мисля, че е на групова снимка, която е направена в клуба. Дано да я открия.
Д-р Каан се върна след няколко минути. На снимката имаше около петдесет-шейсет мъже и жени, някои от тях само глави, така както стояха в редици.
Д-р Каан погледна внимателно снимката. „Тук някъде е, сигурен съм.“
Погледнах през рамото снимката. На втората редица имаше едно познато лице. Посочих го с пръст и попитах дали това не е г-жа В.
— О, да, да, това е г-жа В. — Погледна ме първо с любопитство, а след това с разбиране каза: — Сигурно сте открил нейна снимка в къщата.
Потвърдих. Много предпазливо попитах д-р Каан дали г-жа В. не е имала някакви необикновени маниери или нещо подобно.
— Не, или поне не си спомням — отговори той. — Но ще помисля. Не може да не е имала някакви.
Благодарих му и реших да тръгна. Обърнах се, защото той отново ме повика.
— Я почакайте, наистина има нещо — каза докторът. Попитах какво е то.
— Когато и да беше щастлива или благодарна за нещо, тя взимаше ръката ви между дланите и леко я стискаше. Ще ви свърши ли работа?
Това помогна.
С натрупване на опита станах малко по-уверен, че бих могъл да използвам тези възможности в сфери, които сигурно бяха необикновени. Близък мой приятел — Ендрю Бансън, бе на моята възраст и имахме много общо помежду си. Познавах го от около осем години. Той между другото бе и пилот. Често летеше на самолети от своята компания. Един от изследователските му интереси бе антигравитацията, за която бяхме говорили многократно. Той притежаваше лаборатория, където провеждаше опити в тази област. Между въпросите, които обсъждахме във връзка с гравитационните му изследвания, бе и този дали един или дори двама души биха могли да достигнат сами ефективен резултат за антигравитацията в този век на огромен брой изследователски групи и крайно скъпа апаратура.
По време на командировка в Ню Йорк през 1964 година ми се отвори един час свободно време следобед, което прекарах в хотелската стая. Реших да подремна. Легнах и тъкмо заспивах, когато чух гласа на г-н Бансън.
— Има начин да се докаже съществуването на антигравитацията. Единственото, което трябва да направиш, е сам да извършиш опита. А ти си тренирал това.
Станах напълно буден. Знаех за какво ставаше дума, но не бях имал смелостта да го направя. Но защо гласът на г-н Бансън звучеше така реално в съня? Погледнах часовника до леглото. Беше точно три и петнайсет. Бях напълно буден сега, за да спя, затова излязох.
Когато след два дни се върнах вкъщи, жена ми бе много мълчалива. Попитах какво се е случило.
— Не искахме да те тревожим в Ню Йорк, но Ендрю Бансън е мъртъв. Загинал е, докато се е опитвал да приземи един самолет — каза тя.
Спомних си гласа на г-н Бансън в Ню Йорк и я попитах дали г-н Бансън не е загинал преди два дни, около три и петнайсет след обяд.
Жена ми ме разглежда дълго, преди да отговори:
— Да. Точно тогава се е случило.
Не ме попита откъде знам. Отдавна бе престанала да ме пита.