Огнено кръщение

— Не говори глупости — притесни се Лютичето. — Какво означава, че не знаеш? Нали се ориентираме по течението на реката? А там, долу, все още е река О. Прав ли съм?

— Прав си. Само че забележи накъде тече.

— По дяволите! Това е невъзможно!

— Вероятно сме се заблудили сред деретата — каза навъсено Милва, докато търпеливо почистваше сухите листа и игличките от косата на момиченцето, което возеше на седлото си. — Реката криволичи, завива. И ние сме точно на завой.

— Но това все още е река О — инатеше се Лютичето. — Ако се придържаме към реката, няма как да се заблудим. Реката понякога криволичи, признавам, но винаги води до някъде. Такъв е законът на природата.

— Не умувай, певецо — смръщи нос Золтан. — Затваряй си устата. Не виждаш ли, че в момента мисля?

— Не. По нищо не ти личи. Повтарям, трябва да се движим по брега на реката, и тогава…

— Престани — промърмори Милва. — Ти си гражданин. Твоите закони за света са оградени с градските зидове, там мъдростта ти може и да важи. А я се огледай тук! Долината е насечена от дерета, бреговете са стръмни, обрасли с храсти. Как смяташ да вървиш покрай реката? По склона на дерето — до долу, в гъсталака и тинята, после пак нагоре, след това отново надолу и нагоре, и през цялото време да теглиш коня за юздата? Като минеш през две дерета, така ще се задъхаш, че ще се проснеш насред склона. Водим жени и деца със себе си, Лютиче. А и слънцето скоро ще залезе.

— Забелязах. Добре, млъквам. Да видим какво ще предложат свикналите с горските пътеки следотърсачи.

Золтан Чивай шляпна по главата ругаещия папагал, нави на пръста си част от брадата и изрева гневно:

— Пърсифал?!

— Знаем приблизителната посока. — Гномът погледна към слънцето, което вече висеше ниско над короните на дърветата. — Значи едната възможност е такава: зарязваме реката, обръщаме се, излизаме от деретата на сух терен и тръгваме през Фен Кам, през междуречието, в посока Хотла.

— А другата възможност?

— О е плитка. Наистина, след скорошните дъждове водата е придошла, но можем да я прекосим. Ще скъсяваме завоите й по течението всеки път, когато ни застане на пътя. Като следваме слънцето, ще влезем право между Хотла и Ина.

— Не — обади се изведнъж вещерът. — Предлагам веднага да се откажем от втората възможност. На другия бряг рано или късно ще навлезем в едно от Мехуновите мочурища. Това са ужасни места, решително ви съветвам да стоим далече от тях.

— Познаваш ли тези местности? Бил ли си там? Знаеш ли как да се измъкнем оттук?

Вещерът помълча малко.

— Бил съм там веднъж — каза той, потривайки челото си. — Преди три години. Но влязох от противоположната посока, от изток. Бях тръгнал към Бруге и исках да скъся пътя. А как съм се измъкнал — не помня. Защото са ме изкарали полужив, с фургон.

Джуджето го изгледа продължително, но не зададе повече въпроси.

Безмълвно потеглиха наобратно. Жените от Кернов вървяха с усилие, като се спъваха и се подпираха с тояжки, но през цялото време нито една от тях не се оплака. Милва яздеше до вещера, придържайки с ръце момичето с луничките и плитките.