Прах от мечти

— Устните ми изтръпват от целувките ти.

— От карамфиловото масло е.

— Зъбобол ли имаш?

— Не, доколкото знам. — Огледа пръснатите по пода дрехи, видя гамашите си и се пресегна да ги вземе. — Скоро ли тръгвате?

— Ние ли? Предполагам. Адюнктата не издава плановете си.

— Привилегията на командващия. — Тя стана, за да се обуе, намръщи се и завъртя кръст, за да се напъха в тях. Да не би да пълнееше? Възможно ли беше изобщо?

— Е, този танц беше сладък. Мисля просто да се наведа ей така и да…

— Не бих те съветвала, скъпи.

— Защо не?

„Ще ти изтръпне цялото лице.“

— М-м, всяка жена си има своите тайни.

„Аз поне — определено.“

— Също така мисля да остана тук — каза малазанецът.

Шурк, наведена, за да стегне връзките на ботушите си, се навъси.

— Още няма и полунощ, капитане. Не се канех да прекарам кротко вечерта у дома.

— Ненаситна си. Е, да бях само половината мъж, който бих искал да съм…

Тя се усмихна. Трудно беше да й омръзне точно с този. Беше започнала дори да свиква с този дебел, намазан с восък мустак под уродливия нос. Но беше прав за нея по начин, който дори не можеше да си представи. Ненаситна, и още как. Облече елека от сърнешка кожа и затегна каишките под гърдите си.

— Полека да не се задушиш, Шурк. Гуглата ми е свидетел, модата тук като че ли е измислена да скопи жените — това ли е подходящата дума? Да скопи? Всичко като че ли е замислено, за да те затвори, да затвори духа ти, сякаш свободата на една жена е някаква заплаха.

— Всичко е самоналожено, миличък — отвърна тя, докато стягаше оръжейния си колан, а после взе от пода смъкналата се на купчина пелерина и я изтърси. — Вземи десет жени, всички най-добри приятелки. Гледай ги, когато една от тях се ожени. Докато разбереш, тя вече е най-отгоре, седи самодоволно и с чувство на превъзходство на брачния си трон. И скоро всяка женичка от цялата тази сган хуква да си хване съпруг. — Метна пелерината на гърба си и закопча токите на раменете. — А царствената съвършена кучка седи най-горе и кима одобрително.

— Биография? Леле. Все едно, не трае дълго.

— О?

— Естествено. Цветята и розите са докато мъжът й не избяга с някоя от онези най-добри приятелки.

Тя се изсмя, след което изруга:

— Проклет да си, казах ти да не ме разсмиваш.

— Нищо няма да напука съвършеното ти лице, Шурк Елале.

— Знаеш какво казват — старостта дебне всички ни, Рутан Гъд.

— Някоя дърта вещица ли те е подгонила? Не се забелязва.

Тя тръгна към вратата.

— Забавен си, Рутан, дори когато се държиш идиотски. Исках да кажа, че повечето жени не се обичат. Не истински, не в основния смисъл. Ако някоя се окаже, че си е сложила оковите, ще ги боядиса златни и ще се скапе, докато не види същите окови на всяка друга жена. Това е вродената ни гадна черта. Заключи вратата, като излезеш.