Тринайсетата приказка

Сълзите в кафявите очи на госпожа Модели заблестяха, но тя бе непреклонна.

— Казвам ви, една жена, някаква неясна фигура, беше на лежанката. Тя чу пианото, стана и…

— Ти добре ли я видя? — попита доктор Модели.

— Не, само за един миг.

— Ето на! Виждате ли! Не може да бъде! — прекъсна я Мисус. — Тук няма никаква жена в бяло. Сигурно сте видяла дух.

Тогава за пръв път се чу гласът на Джон-да-диг.

— Хората казват, че в къщата има дух.

За миг цялата група погледна към счупената цигулка, захвърлена на пода, и всички си помислиха за подутината, която се бе оформила върху слепоочието на госпожа Модели. В този момент на вратата се появи Изабел. Слаба и стройна като върба, тя носеше бледожълта рокля; косата й бе разчорлена, а очите й, макар и красиви, бяха луди.

— Може ли това да е човекът, когото си видяла? — попита докторът.

Госпожа Модели се вгледа в Изабел. Колко нюанса делят бялото от светложълтото? Къде точно е границата между тънка и слаба? Доколко един удар в главата може да въздейства върху паметта на човека? Тя махна с ръка, сетне загледа зелените като изумруди очи и откри пълно съвпадение със спомена си. Поне така реши.

— Да. Това е човекът.

Мисус и Джон-да-диг тайно размениха един поглед.

Докторът в това време насочи вниманието си към Изабел. Той я огледа отблизо, внимателно и любезно, с тревога, скрита в очите му, докато й задаваше въпрос след въпрос. Когато тя отказваше да отговаря, той не се смущаваше, но когато отговаряше — дяволито, глуповато, нетърпеливо, — той слушаше внимателно и кимаше с глава, докато си водеше записки в бележника. Когато взе китката й, за да измери пулса, той смаян забеляза белезите и раните от вътрешната страна на ръката й.

— Тя сама ли си причинява това?

Мисус промърмори неохотно, но честно „Да“, а докторът сви устните си с безпокойство.

— Може ли говоря с вас, сър? — обърна се той към Чарли, който гледаше отнесено, но докторът го хвана здраво за лакътя и го поведе навън от стаята. — Да речем, в библиотеката?

Мисус и жената на доктора изчакаха в музикалната стая, като се преструваха, че не обръщат внимание на звуците, които идеха от библиотеката. Първо се чуваше един-единствен глас, спокоен и уравновесен. Когато той замлъкна, се чу викът „Не!“, „Не!“, а после пак ниският, монотонен и спокоен глас на доктора. После известно време не се чуваше нищо, а след това чухме протестите на Чарли, преди вратата да се отвори и докторът да излезе, сериозен и потресен. Зад него се понесе вой на отчаяние и безпомощност, но докторът само премига и дръпна вратата зад себе си.

— Ще уредя формалностите с приюта — каза на Мисус той. — Оставете транспорта на мен. В два часа удобно ли ще бъде?

Разстроена, тя кимна с глава.

В два часа в къщата пристигнаха трима мъже и поведоха Изабел към двуколката, която чакаше на алеята. Тя се настани покорно на седалката и не обърна внимание, че конете запрепускаха бързо.

Близначките безгрижно рисуваха кръгове с краката си в чакъла на алеята. Чарли стоеше на стълбите и гледаше след отдалечаващата се двуколка, докато тя се смали. Той имаше вид на дете, чиято любима играчка е била изтръгната от ръцете му и то не може да повярва — все още не! — че това наистина се е случило. Мисус и Джон-да-диг го наблюдаваха с безпокойство, очаквайки да настъпи моментът на осъзнаването.