Бунтовници

Лин мълчи, сякаш схваща колко гениална е идеята, но ѝ е трудно да го признае.

– За чие бельо говорите? – пита Юрая, появявайки се иззад леглото. – Всъщност чието и да е, аз участвам.

Марлийн го ощипва по ръката.

– Тази нощ няколко души отиваме на небостъргача Ханкок – продължава той. – Трябвате ми и трите. Тръгваме в десет.

– Спускане по стоманено въже ли? – пита Лин.

– Не. Наблюдение. Дочухме, че Ерудитите не гасят осветлението си цяла нощ и така още по-лесно ще можем да видим през прозорците с какво се занимават.

– Аз идвам – казвам.

– Аз също – обажда се Лин.

– Какво? О! И аз също – добавя разсеяно Марлийн, без да откъсва поглед от Юрая. – Отивам да донеса храна. Идваш ли с мен?

– Дадено – отговаря той.

Марлийн помахва с ръка, докато се отдалечават. Навремето тя вдигаше високо крака при всяка стъпка и отстрани изглеждаше така, сякаш подскача. Сега походката ѝ е много по-плавна, даже елегантна, но ми липсва детинската веселост, с която винаги съм я свързвала. Питам се какво ли е извършила под въздействието на симулацията.

Лин нацупва устни.

– Какво? – питам.

– Нищо – сопва се тя. После поклаща глава. – Напоследък те двамата само гледат да останат насаме.

– Той иска да се заобиколи с колкото може повече приятели, така ми се струва – казвам. – Заради тази история със Зийк.

– Аха. Това е същински кошмар. Предишния ден е тук, а на следващия… – тя въздъхва. – Колкото и дълго да обучаваш на смелост някого, не можеш да си сигурен такъв ли е, докато не го пробваш в реални условия.

Погледите ни се срещат. Никога преди не съм обръщала внимание колко е странен цветът на очите ѝ – златистокафяв. А сега, когато косата ѝ е пораснала и голият череп не е първото, което ми се набива на очи, вече забелязвам финия нос и пълните устни. Тя е поразителна, без изобщо да се напъва да е такава. За миг изпитвам завист, после ми хрумва, че тя може би мрази да е красива и затова си бръсне главата.

– Ти си смела – казва тя. – И няма нужда аз да ти го казвам, защото вече го знаеш. Но все пак държа да си наясно, че го оценявам.

Лин ми прави комплимент, но въпреки това имам чувството, че ме е шамаросала.

После добавя:

– И гледай сега да не оплескаш нещо.

+ + +

Няколко часа по-късно, след като съм обядвала и съм подремнала, седя на края на леглото и сменям превръзката на раната в рамото. Свалям тениската, но оставям потника – наоколо има много Безстрашни, които се събират на групички между леглата и се смеят на техните си шеги. Тъкмо съм приключила с нанасянето на лечебния мехлем, когато дочувам писклив смях. Юрая тича по пътеката между леглата, метнал Марлийн през рамо. Тя ми помахва със зачервено лице, докато минават покрай мен.

Лин, която седи на съседното легло, сумти:

– Направо не мога да проумея как той може да флиртува след всичко, което ни се случва.