Рицарят на Седемте кралства

Земите на сир Юстас изхранваха три селца, всяко от които не повече от шепа колиби, кошари за овце и кочини. Най-голямото се гордееше с едностайна септа със сламен покрив, с груби рисунки на Седемте, надраскани по стените с въглен. Мъдж, изгърбен стар свинар, дошъл някога от Староград, водеше молитвите там всеки седми ден. Два пъти в годината наминаваше истински септон, да опрости грехове в името на Майката. Простолюдието се радваше на прошката, но въпреки това мразеше гостуванията на септона, защото трябваше да го храни.

Не изглеждаха по-зарадвани и когато видяха Дънк и Ег. Дънк беше познат в селата, макар и само като новия рицар на сир Юстас, но и чаша вода не му предложиха. Повечето мъже бяха по нивите, тъй че при идването им от колибите се измъкнаха главно жени и деца, както и няколко дядовци, твърде изнемощели за работа. Ег носеше знамето на Озгри, пъстрия лъв в зелено и златно, изправен на бяло поле.

— Дойдохме от Стендфаст с призива на сир Юстас — каза Дънк на селяните. — Заповядано е всички здрави мъже между петнайсет и петдесет години да се съберат при кулата утре заран.

— Война ли е? — попита една слаба жена с две деца, скрити зад полите й, и бебе, сучещо от гръдта й. — Черния дракон ли е дошъл пак?

— Няма дракони в това, нито черни, нито червени — каза й Дънк. — Между пъстрия лъв и паяците е. Червената вдовица е взела водата ви.

Жената кимна, макар да погледна подозрително, когато Ег смъкна шапката си, за да си направи вятър.

— Това момче няма никаква коса. Болно ли е?

— Обръснат съм — сопна се Ег. Сложи си шапката, обърна Майстер и бавно се отдалечи.

„Ег е в кисело настроение днес.“ Не беше казал и дума, откакто потеглиха. Дънк смуши Гръм и скоро настигна мулето.

— Сърдит си, защото не взех страната ти срещу сир Бенис вчера ли? — попита намусения си скуайър, докато яздеха към следващото село. — И на мен не ми харесва, но той все пак е рицар. Трябва да говориш вежливо с него.

— Аз съм ваш скуайър, не негов — отвърна момчето. — Той е мръсен, злобен и ме щипе.