Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
— Съжалявам — казвам.
Тя мълчи.
— Може би ако се доберем до съседното селище… — започвам, но не довършвам, защото не знам отговора. — Още не си болна. Което все пак е нещо.
— Ти трябва да ги предупредиш — казва тя, скрита зад коленете си.
Вдигам рязко глава.
— Какво?
— Одеве, като четеше от книгата в раницата си…
— Стараех се — казвам, а гласът ми е малко по-силен, отколкото ми се иска.
— Видях написаното в онази твоя каквото е там — казва момичето. — Там пише „Ти трябва да ги предупредиш“.
— Знам! Знам, че това пише!
Разбира се, тъпако, разбира се, че е Ти трябва да ги предупредиш. Разбира се. Идиот.
Момичето продължава:
— Ти май…
— Мога да чета.
Тя разтваря ръце.
— Добре.
— Мога!
— Само казвам…
— Ами спри да казваш! — смръщвам се, а Шумът ми лумва така, че Манчи скача на крака. Аз също се изправям. Вдигам раницата и я мятам на рамо.
— Трябва да тръгваме.
— Кога трябва да предупредиш? — пита момичето, все така седнала. — За какво?
Не успявам да отговоря (то и без това не знам отговора), защото над главите ни се чува високо изщракване, кратко силно щрак, което в Прентистаун означава едно-единствено нещо.
С този звук се зарежда пушката.
И ето ти на, на една скала над нас е застанал някой с току-що заредена пушка в ръце, гледа надолу и я е насочил право към нас.
— Онуй, дето първо ми хрумва при настоящото критическо стечение на обстоятелствата — изрича гласът иззад заредената пушка, — е защо две малки кутрета като тия тука си позволиха да изгорят моя мост, а?
14
От погрешната страна на дулото
— Пушка Пушка! Пушка! — започва да лае Манчи и да скача напред-назад в прахта.
— Викам да го укротиш туй твое зверче — казва пушката, а лицето му не се вижда добре така, наведено към нас. — Не искаме да му се случи нещо, нали тъй?
— Тихо, Манчи! — казвам.
Той се извръща към мене.
— Пушка, Тод? — лае. — Бум, бум!
— Знам. Млъквай.
Той спира да лае и настъпва тишина.
Чувам моя Шум, но иначе се възцарява пълна тишина.
— Струва ми се, че зададох въпрос на двете кутрета пред мене — казва гласът. — И си чакам отговора, о, да, чакам си го!
Поглеждам момичето. Тя свива рамене, а аз забелязвам, че и двамата сме вдигнали ръце във въздуха.
— Я пак? — казвам на пушката.
Пушката изсумтява раздразнено.
— Питам казва, — кво точно ви дава правото да горите хорските мостове, а?
Аз мълча. Момичето също.
— Да не мислите, че туй, дето сочи към вас, е пръчка, а? — пушката потрепва.
— Преследваха ни — отвръщам, щото не се сещам за нищо друго.
— Преследваха ви значи? — казва пушката. — И кой ви преследваше, а?
Не знам какво да отговоря на този въпрос. Дали истината ще бъде по-опасна за нас от лъжата? Дали пушката не е на страната на Кмета? Дали няма да ни залови и да ни предаде в ръцете му? А дали пушката изобщо е чувала за Прентистаун?
Светът е много опасно място, когато не знаеш достатъчно.
Защо например е толкова тихо?
— О, знам го Прентистаун, даже много добре го знам — казва пушката, която явно чува Шума ми опасно ясно, повдига дулото нагоре и се прицелва. — И ако вие сте от там, то…
В този момент момичето заговаря и изрича онова, което ме накара веднъж завинаги да започна да мисля за нея като за Виола и никога вече като за момичето.
— Той ми спаси живота.
Аз й спасих живота.
Така казва Виола.
Това думите са чудна работа.
— Спасил го, викаш — отвръща пушката. — А отде знаеш, че не е спасявал само себе си, а?
Момичето, Виола, се обръща към мене, а челото й е намръщено. Мой ред е да свия рамене.
— Ама не — гласът на пушката се променя. — Не, ооо, не, не. Не виждам туй у тебе, не, не го виждам, нали тъй, момче? Щото ти още си само едно момче кутре, а?
Преглъщам.
— Ще стана мъж след 29 дни.
— Туй не е нещо, с което да се гордееш кой знае колко, кутре. Не и там, откъдето идваш.