Библиотекарите

Дрехата ѝ не бе пригодена за ужасното време. Когато стигна до къщата на абата, трепереше неудържимо. Зъбите ѝ тракаха, но чуваше песните от катедралата. Прекрасно резбованата врата на Болдуин се отвори при първото побутване и въпреки страха, че могат да я открият, Клариса се успокои от топлината на огъня в огромната камина на приемната.

Огънят гореше толкова ярко, че жалката свещ не ѝ трябваше. В помещението липсваха хора, но не и предмети. Не, не и предмети. Стаята беше пълна с всякакви великолепни неща - гоблени, пъстроцветни килими, тапицирана мебел и болезнено красиви рисунки на Господ Исус Христос. И със сребро. Сребърни свещници и блюда, огромно сребърно разпятие на стената колкото половин човешки бой.

В момент на безумие си представи как остава тук, топли се на огъня, отдава се на разкоша на това място. Бързо се отърси от тези мисли и излезе. Беше изпълнила задачата си. Абатът наистина имаше сребро. Сега трябваше само да се върне обратно в стаята си, без да я забележат.

Клариса не бързаше, чакаше да събере кураж и нощното небе да стане безлунно. Продължи да живее по обичайния начин - миеше се, хранеше се колкото може повече заради бебето, прекарваше деня в молитви и медитация. Молитвите ѝ обаче се промениха. Вече не рецитираше наизустените откъси от Евангелието и Псалтира; молеше се за безценния живот, който растеше в нея.

„Няма да дам бебето си".

Януари мина и дойде февруари. Нощем Клариса се завиваше с две одеяла, а през деня се намяташе с едното, докато крачеше напред-назад в стаичката си. Откраднатият ключ беше скрит в сламеника. Изчезването му като че ли не създаде проблеми. На следващия ден след кражбата на мястото му имаше друг. Сигурно разсеяната сестра Ингрид беше решила, че сама го е изгубила някъде.

Вечер, когато отиваше до клозета, си отбелязваше каква е луната. Прецени, че след по-малко от седмица, на дванайсетия ден от февруари, ще има новолуние. Това щеше да бъде нейната нощ.

Една вечер на връщане от тоалетната видя сестра Хейзъл да води ново момиче за ръката. Всъщност не беше точно водене, а грубо дърпане. Момичето плачеше и се съпротивляваше, опитваше се да се отскубне и да побегне. Клариса срещна погледа ѝ. Контактът бе много силен. Сякаш времето спря и двете заобщуваха без думи.

Момичето - на не повече от шестнайсет - беше дребно, с деликатни черти, съвършена брадичка, високи скули и перленобяла кожа. Очите му бяха насълзени и ужасно тъжни, сякаш умоляваха Клариса да му се притече на помощ.

Времето отново потече и Клариса продължи напред.

В спалното разпозна стаята на новото момиче по отворената врата и разхвърляното легло. Реши да я посети през нощта.

След като се стъмни, използва крадения ключ. Отвори колкото се може по-тихо стаята на новодошлата и влезе.

Момичето беше будно, стоеше право в леглото си, притиснало се в ъгъла. На светлината на свещта приличаше на уплашена, изгубила майка си сърничка.

Клариса долепи пръст до устните си.