Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Та сред тях имаше един, наречен „Затворникът“. Чувал ли си за него?
Тан’елкот поклати глава.
— Твърде сложно е за обяснение — рече Хари. — Роувър е… един изключително добър надзирател. Това е всичко.
— Ммм — изхъмка замислено Тан’елкот. — Мисля, че разбирам…
— Не ми се прави на голям философ — всеки път, когато ми пробутваш подобни глупости, започвам да съжалявам, че не те убих, когато имах тази възможност.
— Точно така. — Тан’елкот въздъхна. — И аз съжалявам понякога.
Хари го погледна, опитвайки се да измисли какво да каже; но после просто кимна и продължи да върви; Тан’елкот не изоставаше.
Известно време двамата мълчаха.
— Предполагам, че основният въпрос е: какво всъщност иска човек? — попита най-накрая Тан’елкот. — Дали сме щастливи с живота, който живеем, или искаме да променим живота си в по-щастлив? В края на краищата задоволството от настоящото положение е просто въпрос на серотонинов баланс, който лесно може да бъде постигнат чрез медикаменти.
— Наркотиците няма да променят нищо освен отношението ми. — Хари сви рамене, отхвърляйки тази мисъл. — А да променя целия ми живот? Нали точно за това се борих.
— Нима?
— И спечелих, по дяволите. Победих Колбърг. Победих теб. Получих всичко, което исках: слава, богатство, власт. Мамка му, получих дори момичето.
— Проблемът на хепиенда е, че всъщност нищо не е приключило.
— Майната му — рече Хари. — Аз заживях щастливо. Наистина.
— Аха, разбирам: значи щастието те доведе на тази улица, в този час, заедно с мен — промърмори Тан’елкот. — Винаги съм смятал, че да живееш щастливо в четири часа сутринта, би трябвало да включва сън в легло със съпруга.
Хари погледна към мръсния паваж под краката си.
— Това е просто… не знам. Знаеш ли, понякога късно през нощта… — Той поклати глава, прогонвайки мисълта. Пое си бавно дъх и помръдна с рамене. — Предполагам, че просто остаряването не ми се отразява много добре. Това е… О, майната му. Гадната криза на средната възраст.
Тан’елкот стоеше мълчаливо и неподвижно до него, докато Хари не вдигна поглед и не откри, че бившият император го гледа така, сякаш е лапнал нещо гнило и не може да го изплюе.
— Така ли наричаш отчаянието си? Гадната криза на средната възраст?
— Да, добре, все тая. Наричай го както ти е кеф…
— Престани — прогърмя Тан’елкот. Той отпусна дланта си с размерите на мечешка лапа върху рамото на Хари и го стисна с такава сила, че едва не му строши костите. — Не може да опошляваш болката, използвайки термини. Забравяш с кого разговаряш, Каин.
В очите на Тан’елкот проблясваха искри; този поглед държеше Хари по-здраво и от гигантската ръка.
— В това двамата с теб сме братя; чувствал съм същото, което чувстваш и ти, и двамата знаем, че на света няма думи, които да опишат и съдържат тази рана. Ние сме ранени, аз и ти, и времето не може да изцели тези рани. Те се влошават с всеки изминал час като рак, като гангрена. Убиват ни.
Хари наведе глава. Болката в гърдите не му позволяваше да отговори; можеше само да гледа втренчено и мълчаливо, със стиснати зъби, към покритите с белези кокалчета на пръстите си.
Зад гърбовете им се разнесоха пиянски гласове.
— Хей, тъпанари! Хей, шибаняци!
Хари и Тан’елкот се обърнаха. Двете пияндета, които великанът беше изблъскал с рамо от тротоара, сега приближаваха към тях. Когато преминаха, олюлявайки се, през светлото петно под уличната лампа, Хари видя метална тръба в ръката на единия. В ръката на другия проблесна двайсетсантиметрово метално острие.
— За к’ъв се мислиш, бе? — поинтересува се с пиянски глас мъжът с ножа, който въртеше главата си наляво и надясно, сякаш се опитваше да открие правилния ъгъл, под който да вижда по-ясно. — Кого ш’е блъскаш?
Мъжът с ножа вървеше пръв; Хари направи крачка напред, за да го пресрещне. Разчиташе негодника като улична табела. Ножът беше просто за показ — за сплашване, за самоуважение; осеминчов стоманен пенис, лъскав и корав.
Хари виждаше три начина за разрешаване на проблема. Можеше да се извини, може би да им купи питиета, да ги поуспокои, да погъделичка самолюбието им — те всъщност това искаха. Или можеше да извади палмпада си и да повика Социалната полиция, да изтъкне пред тези момчета, че е Администратор, а Тан’елкот е Професионалист и че ако не се отдръпнат, ги чака живот на Трудоваци. Най-лесно щеше да е просто да им каже кой е в действителност. Работниците се прекланяха пред звездите както всички останали и щяха да изпаднат във възторг от неочакваната среща на улицата със самия Каин.