Твърдо падане
- Автор: Пирсон Ридли
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Компас
- ISBN: 954-8181-24-X
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Твърдо падане». Краткое содержание книги:
Един роман, написан в най-добрите традиции на вледеняващия трилър. Една книга, която поставя въпроси, търси отговори.
— Или цигарата си — рече Дагит, като гледаше как тя подскача между устните му, докато онзи говореше.
— Но ако ти разполагаш с нещо, което веднага да свърже това с Бернар или някой от неговите познати — нещо твърдо, което да предявим на тези момчета — тогава можем да ги потупаме по рамото и да се захванем ние.
Което страшно би ти харесало, помисли си Дагит, но не го каза.
— Твоето присъствие тук означава, че е намесен тероризмът. Един самолет пада… И ти падаш от небето на минутата… Не си случайно тук, нали?
— Страшен бързак си, Фил. Две думи няма.
Като подръпна от незапалената цигара, устните на Хъф се сбърчиха като отвора на торбичка, която се затваря с издърпването на шнура й.
— И така, за заподозряно лице ли става дума, или за нещо друго? Затова ли се интересуваш толкова от тези химикали?
Дагит се наслади на момента, като заговори колкото се може по-бавно:
— Това, което ми е позволено да ти кажа… е нищо. Нула.
Сетне се усмихна.
Униформените полицаи от Л. А. се справяха много по-добре отколкото бе очаквал: отклониха движението, удържаха пресата в определената й зона и дадоха възможност на пожарникарите да си вършат работата.
— Дължи се на района — обясни му едно от ченгетата. — Тукашните момчета са може би най-добрите улични полицаи в щата. По два-три пъти седмично блокират някое каре от жилищни сгради. Непрекъснато преследваме я стрелец, я доставчик на наркотици. И като казвам непрекъснато, то си е точно така. Тука си е едно бойно поле… Не точно този район — тук живеят черни от средната класа — но само няколко преки по-нататък е истински ужас. За нас това тук си е просто още една нощ в Града на ангелите. Не ти е шибаният плаж Пебъл…
Зад Хъф спря обикновена жълта кола, но нещо накара Дагит да я погледне. Хъф й хвърли поглед през рамо.
— Сигурно са от ФАА.
Когато Дагит видя лицето през леко зацапаното задно стъкло, той се огледа бързо къде може да се скрие — глупава, но неизбежна реакция. Само при вида й той почти почувства как горещото слънце изгаря кожата му, можеше дори да усети характерния мирис на слънчевото й масло. Когато погледна пак — просто за да се увери — тя вече го гледаше, очите й бяха пълни с надежда и вълнение. Лин Грийн отвори вратата и първо показа краката си, придържайки полата си, а сетне излезе — досущ като актриса пред входа на залата, където се раздават Оскари.
Нямаше нужда Хъф да обяснява:
— Това е специалистката им по експлозиви, ако щеш вярвай.
— Мога да повярвам — отвърна Дагит.
Той седи на шестия ред, през няколко стола от прохода. Мъжът на подиума е по средата на лекцията си по развитието на пластмасите, която свършва с история на пластичните експлозиви. Само кожа и кости, без един косъм на главата си и със застаряващ глас, той бързо губи вниманието на присъстващите.
На третия ред Дагит забелязва един профил, който му е далеч по-интересен от лекцията. Тя има високи скули, римски нос и смешна усмивчица; тъмнокоса и свенлива, тя се изчервява от онова, което жената до нея й прошепва. А когато тя го поглежда през рамо, досущ като тийнейджърка в час по алгебра, той разбира, че си говорят за него и усеща топлата вълна на объркването и пулсиращата страст преминават като тръпка през него. И двамата бързо отместват погледите си.
Лекцията продължава и той се чуди как да се запознае с нея. Това е последният ден на тридневния семинар и той не може да си прости, че досега не я е забелязал. За малко изпитва угризение; с Кари е само от шест месеца, а ето че вече планира как да се срещне с тази напълно непозната. Съблича я мислено. Самоуспокоява се, че това е здравословна реакция спрямо отегчителната лекция; когато тя най-сетне свършва, той се придържа към близкия до него проход и избягва всякаква възможност за контакт. Няма нужда от такова изкушение.
След три месеца я среща отново, този път на мерилендския бряг: излязъл е на разходка в един от онези горещи, летни следобеди, когато си мислиш, че ако трябва да умреш, сега е моментът — всичко е толкова прекрасно. Но то става още по-прекрасно, когато я вижда. Пясъкът изгаря ходилата му, затова се придържа досами водата, подгонил пред себе си ято кълвящи късокрили кюкавци. Те тичат бързо, за да избягат от него, сетне литват и кацат на двайсетина метра по-далеч, само за да избягат отново, когато той се приближи. Безкрайно преследване. Отначало той не я познава, може би поради големите й слънчеви очила или поради това, че вниманието му е приковано от изтегнатото й тяло с цял бански, който е прилепнал към нея като втора кожа. Минава покрай нея, тя поема нагоре по плажа към малката, облицована с дъски къщичка; той е до глезените в пяната на тичащите към брега малки вълни.