Въпрос на чест

Бътъруърт бе направил предварителна заявка за работна среща в стая „Рузвелт“ в Западното крило. Беше се изпотил да убеждава една от секретарките, която прекрасно знаеше какъв е истинският му статут. След дълги уговаряния тя неохотно се съгласи да му отпусне салона за трийсет минути и то само след като той я увери, че е поканил за среща Архиваря — с главно „А“ — на Съединените щати. Беше отстъпила и пред второто му искане, защото президентът и без това не беше в града, така че сега специалният съветник се разположи на централното място на масата, около която при нормални обстоятелства сядаха двайсет и четирима души, и покани господин Маршал да седне отдясно на него с лице срещу картината на Тейд Стайкал „Тиодор Рузвелт на кон“.

Архиварят беше висок към метър и осемдесет и пет и толкова слаб, колкото биха мечтали да бъдат повечето жени на половината от възрастта му. Беше почти съвсем плешив, ако не се броеше тънкият полукръг проскубани снопчета сива коса в основата на черепа му. Облечен бе в лошо скроен костюм, оставящ впечатлението, че го използва само за неделните излизания на пикник. Справката с досието му показваше, че архиварят е по-млад от Бътъруърт, но някакво вътрешно чувство подсказваше на съветника, че ако ги забележат заедно, никой не би се съгласил с този факт.

„Сигурно се е родил на средна възраст“ — помисли си Бътъруърт, но не си позволи грешката да се отнася със същото пренебрежение по отношение умствените способности на госта си. След завършването с отличие на университета „Дюк“ Маршал бе написал книга за историята на „Хартата на правата“, която се бе превърнала в учебник, изучаван по предмета „американска история“. Нейното издаване му бе донесло и малко състояние — нещо, за което човек не би се досетил, ако съдеше само по облеклото му.

На масата пред него стоеше папка с диагонален гриф „Секретно“ и надпис „Колдър Маршал“. Вярно, архиварят носеше очила с дебели стъкла в рогови рамки, но Бътъруърт знаеше, че папката няма да остане незабелязана.

Бътъруърт направи драматична пауза, преди да започне с речта, която бе подготвил със старанието, с което президентът бе наизустил речта си на церемонията по встъпване в длъжност. Сплел пръсти, Маршал напрегнато го чакаше да проговори.

— През последните шестнайсет години — каза най-сетне специалният съветник — вие сте изпратили няколко покани към всеки пореден президент да посети Националния архив. — Бътъруърт забеляза, че Маршал го слуша с надежда. — И ето че настоящият президент реши да приеме поканата ви. — Усмивката на Маршал се разшири. — В тази връзка, на последната седмична оперативка президент Клинтън поиска от мен да се свържа с вас по дискретен начин, надявайки се това да остане в тайна.