Мъртво вълнение

Лицето й застина за части от секундата. В следващия момент тя стана и дойде при мен на леглото.

— За оня ден в парка ли? Когато умът ми си направи жестока шега с мен?

Кимнах.

— Точно така. Давам си сметка, че това в действителност не са били те — няма как да са оцелели в замръзналия залив… — Замълчах, колебаейки се каква част от истината мога да споделя с нея.

— Но въпреки това продължаваш да се питаш… дали не може някак да са се спасили — довърши тя вместо мен.

— Именно. — Разбира се, не беше само това, но засега щеше да е по-добре да обсъдим нейната случка, без да стигаме до съмненията ми какво — или кого — съм видяла в кафенето предишния ден.

— Аз също си задавам тоя въпрос. — Тя се протегна, взе една възглавница и я притисна към гърдите си. — Понякога толкова ме е страх, че лежа тук будна, с отворени очи и само чакам те да се покажат на прозореца или да изскочат от гардероба.

Свих вежди, припомняйки си безкрайните безсънни нощи, които бях прекарала в същата тази стая. Само дето тогава се страхувах от Торбалан, а до мен беше Джъстин, която винаги успяваше някак да ме приспи.

— И знаеш ли какво си повтарям в такива моменти? — продължи Пейдж.

Поклатих глава.

— Че баба Би нямаше как да не знае. Тя щеше да ги чуе, да ги усети и да ме предупреди много преди нещо да се е случило. А тя каза, че не ги чува…

— … откакто заливът замръзна. — Видях как се стъписа при тези думи и продължих: — Поговорихме за това, когато вие с Оливър отидохте да купите закуска. И на мен тя ми каза същото.

— О! — Пейдж отпусна възглавницата в скута си и започна да чертае с пръст по избродираните върху нея цветя. — А за нещо друго говорихте ли си двете?

— Май не. — Сега не беше моментът да споделям с нея какво друго се надявах да науча от Бети. — Честно казано, тя ми се видя малко… отнесена.

Пейдж ме погледна в очите.

— Как така отнесена?

— Знам ли… Някак уморена. Отчуждена. Като че не беше на себе си. Ти не забеляза ли нещо такова?

— Не. Но това е обяснимо. Доста неща се случиха, докато се възстановяваше физически и емоционално. — После Пейдж безгрижно добави: — Май тя трябва да си води дневник.

Усмихнах се.

— Ами Оливър как ти се видя? Не ти ли се стори прекалено напрегнат?

Тя се замисли над въпроса ми.

— Стори ми се, че още по-зорко бди над нея, но това ми се видя хубаво, а не странно.

— Права си. Страхотно е, че двамата се грижат един за друг. А и Бети физически се възстановява удивително бързо. Тоя уикенд изглеждаше несравнимо по-добре, отколкото в края на лятото.

— Е, нали все пак тя е любимият дълголетник на Уинтър Харбър!

Събрах сили да задам следващия въпрос, преди да ме е хванало страх.

— Имаш ли представа дали прави нещо специално, за да поддържа формата си? Освен да плува, разбира се.