Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)

Тъй Заратустра чу да говори един прорицател; и неговото прорицание засегна сърцето му и преобрази го. Печален се луташе той и уморен; и заприлича на ония, за които говореше прорицателят.

— Истина — тъй каза той на своите ученици, — малко остава и ще дойдат тия дълги дрезгавини. Ах, как да спася моята светлина отвъд тях!

Да не се задуша в тая печал! Че на по-далечни светове трябва да бъде тя светлина, и на най-далечни нощи!

Тъй в сърцето угрижен се луташе Заратустра; и три дни наред не яде и не пи, нямаше мира и загуби дума. Най-сетне случи се, че падна в дълбок сън. А неговите ученици седяха наоколо му дълго да бдят нощем и чакаха загрижени дали ще се пробуди и пак заговори, и оздравее от своята скръб.

А ето речта, която Заратустра каза, когато се събуди; гласът му идеше до неговите ученици като от далнини:

— Чуйте съня, който сънувах, приятели, и помогнете ми да отгатна неговия смисъл!

Той ми е още гатанка, тоя сън; смисълът му е в него скрит и привързан и още не може да възлети над него със свободни криле.

Отрекъл бях всякакъв живот, тъй ми се присъни. Нощен и гробен пазач бях станал, там, на самотния планински замък на смъртта.

Там горе пазех аз нейните ковчези: пълни бяха задушните сводове с такива победни трофеи. Из стъклени ковчези ме гледаше превъзмогнат живот.

Мирисът на опрашени вечности дишах аз: знойна и прашна лежеше там моята душа. И кой би могъл да проветри там душата си!

Ведрина на полунощ беше все около ми, самотността бе приклекнала до нея; и, трета при тях, хриптящата мъртва тишина, най-лошата от моите другарки.

Ключове носех аз, най-ръждиви от всички ключове; и аз знаех с тях да отварям най-скрибуцащи порти.

Като зловещ грак се понесе звукът през дългите коридори, когато се подемаха вратите на портата: злокобно грачеше тая птица, не искаше тя да я будят.

Но още по-ужасно и свиващо сърцето беше кога всичко замлъкнеше пак и утихнеше наоколо, и аз седях сам в това коварно мълчание.

Тъй минаваше и се мъкнеше времето, ако още имаше време: отде да узнаех това! Но най-сетне се случи онова, което ме събуди.

Три пъти удариха удари по портата, подобно гръм, отекнаха се и ревнаха сводовете три пъти пак: тогава отидох към портата.

— Мора11! — викнах аз. — Кой носи своята пепел на планината? Мора! Мора! Кой носи своята пепел на планината?

И аз натиснах ключа и повдигнах портата, и мъчих се. Но тя ни на пръст се открехна.

И ето че буен вихър джасна вратните й: писна, тресна, профуча и захвърли той отпреде ми един чер ковчег.

И в екота и писъка, и трясъка разпръсна се ковчегът и изригна хилядообразен смях.

И безчет деца, ангели, бухали, глумци и големи като деца пеперуди се изсмяха и загавриха, и забушуваха срещу ми.

Грозно се уплаших от това — то ме повали. И викнах аз от ужас, както никога не съм викал.