Кости по хълмовете

Слънцето вече беше над хоризонта и Джебе се движеше бавно напред. Воините му се бяха промъкнали в полумрака и тихомълком бяха оградили долината, в която чуваха воините и конете. Пръхтенето отекваше ясно в околните хълмове и Джебе бе оставил четиридесет разгонени кобили далеч назад, за да не усетят жребците.

Първите лъчи накараха младия военачалник да се усмихне при вида на терена отпред. Воините се движеха на тъмни петънца, заобиколени от склонове и чукари. Шаманите разправяха истории за огромни камъни, паднали от небето и издълбали долини. Тази приличаше точно на такова място. Джебе забеляза един издаден хребет, от който можеше да насочва групите, и използва прикритието на дърветата, за да стигне до него, като през цялото време оставаше невидим за евентуалните наблюдатели в долината. Нямаше намерение да отнема живот, а само да покаже на монголския туман, че би могъл да го унищожи. Никога нямаше да забравят гледката на хората му, налитащи върху тях по склоновете.

Очите му бяха зорки и той с удоволствие забеляза, че противникът не показва никакви признаци на тревога. Явно тренираха — в далечината се виждаше редица дискове, които можеха да бъдат единствено сламени мишени за стрелците. Редица след редица препускаше в галоп и пускаше стрелите си на пълна скорост, преди да обърне обратно за нов опит. Джебе тихо се засмя, когато чу далечния зов на монголски рогове.

Следван от двама старши командири и двама знаменосци, Джебе завърза поводите на коня за едно дърво, приклекна и бавно тръгна по билото. Накрая запълзя по корем, докато не стигна място, от което се разкриваше изглед към цялата долина. Разстоянието все още бе твърде голямо, за да разпознае военачалника, но Джебе кимна при вида на стегнатите редици. Който и да беше, бе обучил хората си добре.

Зърна червен сигнал, който се появи и моментално изчезна на една скала на половин миля оттук. Хората от левия фланг бяха намерили подходящ склон за спускане и бяха готови да действат. Изчака десния и сърцето му затуптя по-бързо, когато синият флаг се появи.

Нещо го загложди и наруши концентрацията му. Къде бяха другите съгледвачи, които трябваше да следят именно за подобни нападения? Долината бе уязвима за всяка атака и Джебе не можеше да си представи, че някой от военачалниците на Чингис би се оставил напълно сляп. Хората му имаха заповед да обезоръжат съгледвачите преди да надуят роговете си, но това беше въпрос на късмет. Може пък бащата небе да гледаше благосклонно на начинанието му и съгледвачите да са били изненадани. Поклати невярващо глава.