Картата на времето

И тъй, решили да продължат с проучванията и потеглили към отвора, където се водела войната между фигурите, тъй като той се намирал най-близо до планините. Изнурителният преход бил разнообразяван от внезапни пясъчни бури, които ги карали да разпъват палатката си и да се крият в нея, ако не искали пясъкът да ги полира като два сребърни свещника. Поне не се натъкнали на никакви огромни зверове. Разбира се, когато се добрали до дупката, нямали представа колко време е изтекло, но се чувствали изтощени. По вид и размер отворът бил подобен на другия, който им дал достъп до тази сумрачна територия. Единствената разлика била, че вътрешността му не показвала селище от грубо скалъпени колибки, а някакъв град в руини. Почти всички сгради били разрушени, но все пак този тип строителство им бил някак познат. В продължение на няколко минути оглеждали осеяния с развалини пейзаж от външната страна на дупката, сякаш надничали през витрина; търсели признаци на живот, ала нищо не нарушавало покоя, надвиснал над опустошения град. Каква ли война можела да причини такова ужасно разрушение? Най-сетне, подкрепени с няколко глътки уиски, Кауфман и Остин си възвърнали куража, който страховитата гледка им отнела, нахлупили здраво тропическите си шлемове и храбро скочили от другата страна на дупката. Веднага ги лъхнала силна и позната миризма. Глуповато ухилени от вълнение, осъзнали, че това бил просто мирисът на собствения им свят, който — без да си дават сметка — престанали да усещат по време на престоя си в розовата равнина.

С готови за стрелба пушки двамата напредвали предпазливо по улиците, преградени с барикади от отломки; гледката на тази разруха ги изпълвала с боязън. Изведнъж нещо ги накарало да се спрат. Поразени, Кауфман и Остин се взрели в новото препятствие, което им препречвало пътя — оказало се не друго, а камбанарията Биг Бен! Полусъборена, тя лежала насред улицата като отрязана рибешка глава, а огромният циферблат на часовника напомнял око, което ги гледало с примирена печал. Това откритие ги накарало да обхванат всичко наоколо с покрусения си взор. Погледнали с внезапна обич всяка срутена сграда, с натежало сърце се взрели в неравния хоризонт от руини, над които тъмни струи дим шарели небето на този сринат със земята Лондон. И двамата не могли да сдържат сълзите си. Така и щели да си останат там до края на дните си, ридаейки над трупа на обичния си град, но изведнъж ги сепнал странен шум. Отнякъде долитало тракане, предизвикано от нещо металическо.