Ветровещ
- Автор: Деннард Сьюзан
- Серия: Вещерия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Издава „Егмонт България“ ЕАД
- ISBN: 978-954-27-2035-5
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ветровещ». Краткое содержание книги:
След като експлозия унищожава кораба му, светът смята, че принц Мерик е мъртъв. Белязан, но жив, той е решен да докаже предателството на сестра си. Преди да достигне препълнената с бежанци кралска столица, той обитава улиците, защитавайки по-слабите, което води до появата на слухове за обезобразен полубог, който носи справедливост на потиснатите.
Когато кървовещът Едуан разбира за обявената награда за главата на Изьолт, той прави всичко възможно да я намери пръв, докато тя не му предлага сделка… Сега те трябва да работят заедно, за да прекосят вещерските земи, чудейки се кой от двамата ще предаде другия пръв.
След изненадваща атака и корабокрушение Сафи и императрицата от Марсток едвам спасяват живота си. Всеки миг представлява риск, а следващата стъпка на пиратите е да обявят война на Вещерия…
Изьолт зае неговата поза с високо вирната брадичка и изпънати назад рамене, и в същото време пак усети как сърцето й заби твърде бързо. Дотук всичко в плана й мина, както беше предугаждала, както се бе надявала. Но сега… сега дойде време за последния възел в примката.
— Ще ти върна парите — заяви тя, зарадвана, че заекването й беше на много левги разстояние оттук — само ако ти ми издириш един човек.
Цялото му тяло се изопна като на змия. Няколко мига нищо не се случи. Някъде далеч отекна гръм. Вятърът задуха в клоните над главите им и ги опръска. Но ни едно мускулче по Едуан не трепна.
Накрая той промърмори:
— Значи… имаш нужда от мен.
— Да. Искам да откриеш Сафия фон Хастрел.
— Веровещицата.
Изьолт трепна. Едва забележимо, но Едуан видя. И тя разбра, че той забеляза.
— Веровещицата — съгласи се накрая и се учуди колко странно беше да произнесе на глас тази дума.
Дума, която шест години и половина не се осмеляваше да изрече, за да не би някой да я чуе. Да не би случайно да обрече Сафи на затвор или смърт.
— Марсточаните я заловиха, но аз не знам къде е. Ти, кръвовещ, можеш да я издириш.
— И защо ми е да го правя?
— Защото аз ще ти кажа, къде са останалите ти пари.
Той заобиколи угасналия огън и се приближи с две крачки. Без да мига. Без да извръща поглед встрани.
— Ще ми платиш с моите собствени талери?
Значи парите били негови. Изьолт не знаеше нито как, нито защо бяха попаднали в избата на Матю, но щеше да използва този коз в пазарлъка.
Тя кимна и Едуан се разсмя. В звука се долови слисване и изумление.
— И какво ще те спре да ги задържаш за себе си? Щом открия веровещицата, откъде да знам, че ти ще изпълниш своята част от сделката?
— А аз откъде да знам — контрира Изьолт, — че щом намериш Сафия фон Хастрел, няма да я задържиш? За да я продадеш, както вече се опита да направиш?
Кръвовещият се поколеба и сякаш наум проследи няколко варианта на разговора, после избра този, който най-много му се нравеше. Или служеше най-добре на целите му.
Студена като нишковеща.
— Значи въпросът ще опре до времето — той огъна китки. — Кой кого ще предаде най-напред.
— Значи ли това, че приемаш?
Той направи нова крачка към нея, достатъчно дълга, за да стесни разстоянието помежду им. Изьолт се принуди да повдигне брадичка, за да го гледа в очите.
— Ти не си ми господарка, нишковеща. Не си ми работодател. А още по-малко мой съюзник. За известно време ще вървим по един и същи път, това е всичко. Ясно ли е?
— Ясно.
— В такъв случай — продължи той все така на далмотски — приемам.
Пръстите на Изьолт се свиха в юмруци, за да запази спокойствие. И да не покаже какво облекчение я заля.
Идвам, Сафи.
Тя се извърна, изчака до последния момент, преди да измести очи и да се обърне напълно. После отиде до сенчестия ъгъл, където тлъсти гъби растяха нагъсто по варовиковата стена. Клекна, протегна ръце и напипа кожата.
Извади внимателно ремъка, като гледаше да не одраска дръжките на ножовете и да не влачи колана. Даже докато се връщаше през мократа пръст, го държеше изпънат, без да потраква катарамите.
Подаде му го.
— Трябва да ги излъскаш.
Никаква реакция. Кръвовещият само закопча ножовете през гърдите си методично и безмълвно, после отиде до края на скалния навес. Дъждът зароси отгоре му и за първи път, откак Едуан се бе събудил в гората, дробовете на Изьолт се разтвориха достатъчно, за да си поеме дъх.
Той щеше да й помогне. Нямаше да я убие.
— Готов ли си да потеглим? — попита тя и стисна нишко— камъка. Идвам, Сафи. — Нямаме време за губене.
— В този дъжд няма да напреднем много, а скоро ще се спусне мракът — той дръпна катарамата до рамото си и ножовете издрънчаха предупредително. — Потегляме утре призори.
Сетне седна с кръстосани крака на подгизналата земя, затвори очи и повече не проговори.
Командирът на ад-бардовете се завърна от джунглата с несигурни крачки, отиде до раницата на Зандър и затършува в нея. И да беше забелязал пронизващия поглед на Сафи, с нищо не се издаде.
Нощта наближаваше. Сафи се бе надявала да си направят лагер, но Съдбата досега не беше на нейна страна.
Командирът извади сушено месо, свали си шлема и го сложи до раницата. Един слънчев лъч проби горския балдахин и освети тила му, където кръвта беше хванала коричка.
И откъдето се подаваше бяло парче плат.
Ад-бардът беше отишъл в гората, за да превърже раните си. Сафи беше готова да заложи живота си на това. Мъжът не движеше лявата си ръка; а лявото му рамо изглеждаше по-дебело, сякаш превръзките издуваха отдолу кожените му дрехи.