Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Появата на втора цитадела на Че’Малле изпълни небето с буря от ярост. Геслер не можеше да види нищо освен кипнали облаци и убийствен блясък — дори туловищата на крепостите бяха изчезнали. Сякаш гореше самото небе и изсипваше нажежени до бяло камъни, които съскаха надолу през убийствено студения въздух. Сред пепелта и отломките се завихри сняг.
От портата на лабиринта извираха още и още крепости на На’Рук, за да се притекат на помощ на рухващите под атаката, но вълните магия ги помитаха и Изкоренената цитадела напираше все по-близо, сякаш искаше да се вреже в самото гърло на лабиринта. От небето се изливаше смърт.
Геслер виждаше как задните Фурии на На’Рук се включват в битката. Бяха понесли огромни загуби от сипещите се отломки, но дори само броят им започваше да си казва думата. Ве’Гат на Сторми бяха спрели настъплението си, но Геслер вече виждаше приятеля си, виждаше пламналото му от възбуда лице, червено като косата, и блесналите му от лудост очи.
— Сторми! Сторми! Андрожан Редар, безмозъчен кучи сине!
Приятелят му се извърна към него. И се ухили.
„Богове на бездната, Сторми!“
— Обкръжени сме!
— И ги кълцаме на парчета!
— Трябва да пробием — небето ни убива!
— Изтегли своите К’елл! Прегрупирай и атака!
— Накъде да ги изтегля?
— Зад Калси!
„Калси ли? Нещо съм пропуснал.“
— А ти?
— Клинове гръб в гръб — забиваме към шибаните флангове! Изчакваш ги да влязат в капана и атакуваш! Ние обръщаме и стягаме менгемето!
„Сторми, ти си проклет от Гуглата гений!“
— Ясно!
Болката беше смазваща. От безбройните му рани бликаше кръв. Ударите се сипеха като градушка. Сляп, оглушал, той им отвръщаше, без дори да знае дали магията му намира врага. Чувстваше, че се откъсва, всеки миг щеше да бъде изтръгнат от своята плът от нацепен камък и костите изтерзано желязо.
„Ще се превърна отново в призрак. Изгубен. Къде са децата ми? Изоставихте ме — те са толкова много, приближават като вълци — мои деца — помогнете ми…“
„Трябва да затвориш портала.“
„Брет?“
„Да. Пернатата вещица. Блудния ме удави. Взех окото му, той взе живота ми. Никога не се пазари с богове. Окото му — давам ти го, Крадецо на живот. Порталът — виждаш ли го? Приближаваш се… Крадецо на живот, не спирай…“
Заговори нов глас.
„Убили са дракон за тази сила, Икариум.“
„Таксилиан?“
„Кръв е прогорила тази дупка — ако се провалиш, небето ще се изпълни с вражеските машини — и в този ден На’Рук ще тържествуват. Виждаш ли К’Чаин Че’Малле, Икариум? Могат да спечелят това — ако спреш Цитаделите Гат’ран, ако ги спреш да нахлуват в това селение. Запечатай портала!“
Вече го виждаше. Държеше в ръката си окото на Древен бог. Хлъзгаво, меко, зацапано с кръв.
Раната между селенията бе огромна — дори Калси Изкоренената не би могла…
„Трябва да вдигнеш стена…“
„Затвор!“
Пернатата вещица изсъска:
„Корен и Синьо желязо, Крадецо на живот! Ледено убежище не стига! Трябва да пробудиш лабиринтите вътре в себе си! Корен към скала и пръст. Синьо желязо да задържи живот в машините ти. Овладей пролома!“
„Не мога да устоя. Умирам.“
„Има деца на света, Икариум.“
„Асейн? Не разбираш. Не сме достатъчно…“
„Има деца на света, Икариум. Лабиринтите, които ти направи от собствената си кръв…“
Пернатата вещица изръмжа:
„Нашата кръв!“
„И нашата, да. Лабиринтите, Икариум — нима си въобразяваш, че те принадлежат на теб и на никой друг? Твърде късно е за това. Този ден е денят на огъня, Икариум. Децата чакат. Децата чуват.“
В ума си, макар да се разпадаше отвсякъде, той успя да чуе нов глас: сладък глас, който не беше чувал никога досега.
Раутос прошепна — последните думи, които Икариум щеше да запомни:
„Икариум, в името на благословената съпруга — повярвай.“
Вяра. Той се вкопчи в тази дума.
Ръката му се сви около окото и той чу писъка на един Древен бог, докато превръщаше окото в това, което му трябваше. В корен.
Семе.
Финнест.
Калси Изкоренената се гмурна в зейналата паст и изведнъж спря и я раздра буря от мълнии. Самото небе сякаш потрепери, а след това земята започна да се тресе и пред широко отворените очи на Калит камък изригна от равнината точно под Калси. Скалата се надигна като възлести ръце, все едно някакво огромно дърво запокити корените си във въздуха.