Зовът на барабана [bg]

— Аз също — уверих го усмихната. — Не очаквах да ви срещна тук.

— О, обикновено идвам на Събора — каза той и се изправи ухилен. — Ако сляза от планината навреме. Тук си продавам кожите и разни дреболии, от които искам да се отърва. Като стана дума… — Той започна да рови бавно и методично из голямата си кожена кесия.

— Далече на север ли бяхте, господин Майърс?

— О, бях, бях, госпожо Клеър. На половината път до реката на мохоуките, до място, наречено Горната крепост.

— Мохоуките? — Сърцето ми заби по-бързо.

— Аха. — Той извади нещо от торбата си, присви очи към него, върна го обратно и продължи да рови. — Представете си изненадата ми, госпожо Клеър, когато спрях в едно село на мохоуките на юг и видях познато лице.

— Иън? Видели сте Иън? Той добре ли е? — Бях толкова развълнувана, че стиснах ръката му.

— О, да — увери ме. — Хубаво момче… макар че малко се сепнах, като го видях издокаран като индианец. Лицето му беше така потъмняло, че щях да го взема за такъв, ако не ме беше повикал по име.

Накрая откри каквото търсеше и ми подаде малко пакетче, увито с тънка кожа и вързано с кожени върви — във възела беше пъхнато перо от кълвач.

— Той ми повери това, мадам, да го донеса на вас и вашия съпруг. — Усмихна се мило. — Сигурно искате да го прочетете веднага; ще се видим по-късно, госпожо Клеър. — Поклони се тържествено и се отдалечи, като махаше на познатите си.

Не можех да го прочета, без да изчакам Джейми; за щастие той се появи само след минути. Писмото бе написано на нещо като откъсната страница от книга, мастилото му беше бледокафяво, от шикалки, но достатъчно четливо. Ian salutat avuculus Jacobus[48] — така започваше то и на лицето на Джейми се появи усмивка.