Дан на Хрътките

Автор: Ериксън Стивън
Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
Год: 2009
Язык: болгарский
Год: БАРД
ISBN: 978-954-655-011-8
Переводчик: Валерий Русинов
Жанр: Фэнтези

Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:

Пълна с убийци, магове, политика, интрига, хумор, напрегнато действие, ярки характери и напълно оригинален подход към магията… една от най-оригиналните и завладяващи фентъзи поредици в последно време.ИнтерзоунДайте ми свят, в който всяко море крие рухнала Атлантида, всяка руина нашепва сказание, всеки прекършен меч е мълчаливо свидетелство за незнайни битки. Дайте ми, с други думи, фентъзи творбата на Стивън Ериксън… майстор на изгубени и забравени епохи, ваятел на епично фентъзи.Salon.comИстински епичен по обхват, Ериксън няма равен на себе си, стане ли дума за действие и въображение, и влиза сред ранга на автори като Толкин и Доналдсън в своята визия за митичното, а може би дори ги надвишава.SF SiteСтивън Ериксън е археолог и антрополог. Дебютният му роман „Лунните градини“ беляза началната глава на епическата поредица „Малазанска Книга на мъртвите“, призната за една от най-значителните творби в жанра фентъзи за това хилядолетие.

Перейти на страницу:

Очите й бавно се разшириха. И тя погледна през рамо на изток, където небето най-сетне започваше да изсветлява.

— О, Спинок…

Малко след това, когато тя отиде да потърси меча му, паднал сред тревите, Спинок Дурав каза:

— Не, Корлат. Остави го.

Тя го погледна изненадано.

Но той не мислеше да обяснява.

Над хълмовете Джадроуби Каллор най-сетне успя да измъкне меча си в мига, в който огромната глава на дракона се люшна надолу, с разтворени челюсти. Забиващият удар се вряза дълбоко в мекото гърло, точно над изпъкналите гръдни кости. Пронизителен писък се изтръгна от гърлото на соултейкън и изведнъж се понесоха надолу на изток.

Сблъсъкът беше гръмовен, кършещ костите. Върховният крал изхвърча настрани, претъркаля се и рухна сред мокрите от росата треви. Вдигна се на крака и се обърна срещу дракона.

Беше се преобразил. Беше Орфантал. На лицето му се бе изписало объркване и изумление. Задържа се с огромно усилие на крака. Едната му ръка беше счупена. Кръв бликаше от шията му. Изглежда, бе забравил за Каллор, защото се обърна към пътя и бавно закрачи натам.

Каллор се загледа след него.

Орфантал успя да направи десетина крачки, после се свлече на земята.

Тази нощ, изглежда, бе за убиване на Тайст Андий.

Раменете му бяха пламнали от раните от драконовите нокти, което като нищо можеше да се окаже фатално за повечето други. Но Каллор не беше като повечето други. Нямаше друг като Върховния крал.

В яростта му. В упоритата му воля за живот.

В сухия зной на омразата, която вечно кръжеше около него.

И той отново се отправи към града.

Зората най-сетне отпъди нощта.

Каллор.

24.

Никоя борба не е твърде непосилна, ничие превъзходство не е твърде непреодолимо, защото дори да се провалим, дори да паднем, ще знаем, че сме живели.

Аномандър Рейк

Син на Тъмата

Големи колкото континент късове от разбитата луна хвърляха отразена слънчева светлина към света долу. Тъканта на Нощ, стегната толкова здраво над град Черен Корал, започна най-сетне да се протрива. Мрежата на това стегнато на възел проявление на Куралд Галайн затрептя под атаката. Лъчи пробиха и лунната светлина обагри сгради, купол, кули, стени и отдавна мъртвите градини зад тях. Сребрист блясък се изсипа в тъмните води на залива и морските същества се гмурнаха в мастиления мрак на дълбините.

Нов свят, млад свят. Тъй неочакван, тъй преждевременен бе този дъжд от смърт.

Коленичилият на студения мозаичен под на Великата ризница на храма Ендест Силан усещаше всеки пробив. Някога беше задържал водите от Лунния къс. Някога, много, много отдавна, беше повел своя Господар към съдбовната, последна среща със самата Майка Тъма. Беше стискал ръката на една умираща Върховна жрица, споделил с нея смътното разбиране, че нищо не я очаква, нищо. Беше стоял, богове, толкова отдавна, взрян в оцапаните си с кръв ръце над тялото на една мила, нежна жена, съпругата на Андарист. Докато през високия прозорец пламъците на умиращия Карканас проблясваха в пурпур и злато.

Саелен Гара от изгубените лесове на Карканас бяха вярвали, че луната е най-сладкото изкушение на Бащата Светлина, невинен девствен дар за Майката Тъма. Да й напомня за неговата любов, там в небето на нощта. Но пък те бяха вярвали също така и че луната е само опаката страна на гибелното око на Бащата Светлина и ако някой би могъл да се вдигне и да прелети огромното разстояние до онази луна, то биха открили, че тя е само една леща и да погледнеш през нея означава да видиш други светове, за които луната изобщо не е луна, а слънцето. Разказвачът на приказки на Саелен Гара щеше да се усмихне тогава, да направи странни движения с ръце.

— Перспектива — щеше да каже. — Разбирате ли? Светът се променя според това къде стоиш. Тъй че избирайте, деца мои, избирайте и пак избирайте, къде ще застанете…

„Къде ще застанете. Светът се променя.“

„Светът се променя.“

Да, беше задържал морето. Беше създал Лунния къс в един-единствен затаен дъх, продължил месеци.

Но сега, ах, сега, Господарят му го беше помолил да задържи самата Светлина.

За да спаси не крепост, а град. Не един-единствен дъх да задържи, а дъха на Куралд Галайн, Древен Лабиринт.

Но беше стар и не знаеше… не знаеше…

Застанала на двадесет крачки от него, в ниша в стената, Върховната жрица наблюдаваше. Виждаше борбата му, виждаше как призовава всички резерви, които му бяха останали. Виждаше как бавно, неизбежно се проваля.

И не можеше да направи нищо.

Светлината обсаждаше Тъмата горе в небето. Един бог, влюбен в умираща, обсаждаше едно дете на изкупление и щеше да използва невинността на това дете, за да завладее този отслабен остров Куралд Галайн — да поиска за себе си самия Трон на Тъмата.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?