Графиня Дьо Шарни

— Приемам наименованието, сир. Толкова по-добре ще се види, че сме хора.

— А вашите колеги готови ли са?

— Половината от тях са едва предупредени.

— Ще приемат ли подобен състав?

— Сигурен съм в това.

— Е, добре, вървете, господине, а вдругиден ще се проведе първият съвет.

— До вдругиден, сир.

— Знаете — обърна се кралят към Кайе дьо Жервил и Дьо Грав, — че до вдругиден имате време да размислите, господа.

— Сир, ние размислихме и ще дойдем само за да въведем в работите нашите наследници.

Тримата министри се оттеглиха. Но преди още да са достигнали до голямото стълбище, един камериер ги настигна и се обърна към Дюмурие:

— Господин генерал — каза той, — кралят ви моли да ме последвате. Иска нещо да ви каже.

Дюмурие се поклони на колегите си и като изостана, попита:

— Кралят или кралицата?

— Кралицата, господине. Но тя прецени, че не е необходимо тези двама господа да знаят, че тя ви вика.

Дюмурие поклати глава.

— А! Ето от това се страхувах! — каза той.

— Отказвате ли? — попита камериерът, който беше не някой друг, а Вебер.

— Не, идвам.

Камериерът поведе Дюмурие по едва осветените коридори към стаята на кралицата.

После, без да съобщава името на генерала, камериерът каза:

— Ето лицето, което Ваше Величество желаеше да види.

Дюмурие влезе. Никога при изпълнение на задача или изкачване на пробив в крепостна стена сърцето му не беше било така силно. Той разбираше, че никога не го беше заплашвала подобна опасност.

Пътят, който се отваряше пред него, беше осеян с трупове и той би могъл да се сблъска с телата на Калон, на Некер, на Мирабо, на Барнав и на Лафайет.

Кралицата се разхождаше с големи крачки. Тя беше много зачервена.

Дюмурие спря след прага на вратата, която се затвори зад него. Кралицата пристъпи с величествено и раздразнено изражение.

— Господине — каза тя, пристъпвайки към въпроса с обичайната си бързина, — вие притежавате могъщество в този момент. Но това е само по милостта на народа, а народът бързо разрушава своите кумири. Казват, че имате множество дарби — имайте най-напред тази да разберете, че нито кралят, нито аз можем да понасяме всички тези нововъведения. Вашата конституция е една пневматична машина — монархията я задушава, липсва й въздух. Изпратих да ви потърсят, за да ви кажа, преди да сте отишли по-далеч, да вземете страна и да изберете между нас и якобинците.

— Госпожо — отвърна Дюмурие, — отчаян съм от мъчителното признание, което прави Ваше Величество. Но след като се досетих за присъствието на кралицата зад завесата, очаквах това да се случи.

— И в такъв случай имате приготвен отговор? — каза кралицата.

— Ето го, госпожо. Аз се намирам между краля и нацията. Но преди всичко принадлежа на родината.

— На родината! На родината! — повтори кралицата. — Значи кралят вече не означава нищо и всички принадлежат на родината, а никой на него!

— Съвсем не, госпожо, кралят е винаги крал. Но той се закле в конституцияга и от деня, в който тази клетва бе произнесена, кралят би трябвало да бъде един от първите роби на конституцията.

— Принудителна клетва, господине! Нищожна клетва!