Формата на водата [bg]

— Взех ли си изпита? — беше превъзбудена и доволна, а в тъмното очите й блестяха.

— Да.

— Хайде да го направим отново, но този път нагоре.

— Ти си луда! Това е достатъчно.

Тя добре се изрази, като го нарече изпит. Само че този изпит нищо нямаше да разреши. Ингрид беше в състояние спокойно да изминава този път и това беше само в неин ущърб, но когато комисарят поиска от нея да го направи, тя не прояви никаква нервност, а само се изненада, което беше в нейна полза. А фактът, че не счупи нищо по колата, как можеше да се тълкува? Като позитивен или негативен?

— Какво правим сега? Ще го повторим ли? Хайде, това беше единственият момент тази вечер, в който се забавлявах.

— Не, казах не.

— Тогава карай ти, защото на мен ми е зле.

Комисарят подкара автомобила покрай морския бряг и това беше потвърждение, че всичко му беше наред и по него няма нищо счупено.

— Наистина си много способна.

— Виж — каза му Ингрид, която беше станала сериозна и му говореше с професионален тон, — всеки може да слезе по тази отсечка. Умението се състои в това накрая колата да е в същото перфектно състояние, в което е потеглила. Защото след това може да се озовеш на някой асфалтиран път, а не на плаж като този, и все с тази кола трябва да наваксаш загубеното време, карайки с висока скорост. Не се изразих добре.

— Много добре се изрази. Например, който след спускането дойде на плажа с потрошени амортисьори, е некадърник.

Бяха стигнали до Егрека и Монталбано отби вдясно.

— Виждаш ли онзи голям храст? Там е намерен Лупарело.

Ингрид не каза нищо, не прояви дори минимално любопитство. Извървяха черния път, тази вечер имаше съвсем слабо раздвижване, и под стената на старата фабрика комисарят продължи:

— Тук жената, която е била с Лупарело, е загубила огърлицата си и е хвърлила чантата оттатък зида.

— Моята чанта?

— Да.

— Не съм аз — промърмори Ингрид — и се заклевам, че от тази история нищо не мога да разбера.