Отразена в теб
- Автор: Дэй Сильвия
- Серия: КРОСФАЙЪР #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-045-0
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Отразена в теб». Краткое содержание книги:
Гидиър Крос беше пожарът, който ме изгаряше с пламъците на най-тъмната наслада. Не можех да стоя далеч. Не исках. Той беше моят наркотик... моята страст... моето желание... Беше мой.
И двамата имахме рани, останали в душите ни от мрачното минало. Между нас нямаше как да се получи. Беше прекалено трудно, непоносимо болезнено... но имахме и невероятни мигове, когато сме в пълна хармония.
Гидиън дойде около час след като се бях прибрала и ме завари във ваната, заобиколена от свещи с аромат на ванилия. Съблече се и влезе при мен, макар че влажната му коса издаваше, че след тренировката с личния си инструктор вече е взел душ. Заковах поглед в него, докато се събличаше. Начинът, по който мускулите му играеха под кожата, и вродената грациозност на движенията, ме накараха да изпитам чувство на задоволство.
Вмъкна се в дълбоката овална вана зад гърба ми и разтвори дългите си крака, така че да се наместя между тях. Обгърна ме с ръце и след това, за моя най-голяма изненада, ме повдигна, така че седнах в скута му, а краката ми покриха неговите.
— Облегни се на мен, ангелче — прошепна той. — Имам нужда да те почувствам.
Въздъхнах от удоволствие, отпуснах се върху силното му мускулесто тяло, а той ме гушна. Напрегнатите ми мускули се отпуснаха и се предадоха, както винаги готови да омекнат при неговия допир. Обичах тези мигове, когато светът и емоционалните ни проблеми оставаха далеч. В такива моменти чувствах любовта, която той отказваше да назове с думи.
— Така ли лекуваш новите синини? — попита той, прилепил буза до моята.
— Вината си е изцяло моя. Не успях да се съсредоточа на тренировката.
— За мен ли мислеше? — измърка той и допря устни до ухото ми.
— Де да беше така.
Замълча за миг, после тонът му изведнъж се промени.
— Кажи ми какво те тревожи.
Харесваше ми това, че винаги успява да разчете мислите ми и да променя подхода си към мен в движение. Опитвах се и аз да се нагаждам към него толкова лесно. В действителност готовността за приспособяване се оказваше изключително важна в отношенията между хора като нас, които се нуждаят от толкова много внимание.
Вплетох пръсти в неговите и му разказах за странната реакция на майка ми днес след обяда.
— Очаквах едва ли не да се обърна и да видя баща си. Беше много странно. Нали има охранителни камери, които снимат входа на сградата?
— Разбира се. Ще погледна.
— Става въпрос за период, не по-дълъг от десет минути. Просто искам да видя дали мога да разбера какво се е случило.
— Няма проблем.
Отпуснах глава назад и го целунах по брадичката.
— Благодаря.
Той допря устни до рамото ми.
— Няма нещо, което не бих направил за теб, ангелче.
— Включително да ми разкажеш за миналото си? — Усетих, че се напрегна, и мислено се наругах. — Не точно в момента — побързах да добавя, — но някога. Просто ми кажи, че ще стигнем и дотам.
— Ела да обядваме утре заедно. В моя кабинет.
— Тогава ли ще поговорим?
Гидиън въздъхна дълбоко.
— Ева.
Извърнах глава и го пуснах, разочарована, че отново се измъкваше. Протегнах се към ръба на ваната и понечих да изляза от нея, исках да се отдалеча от мъжа, който някак успяваше да ме накара да се чувствам така свързана с него, както с никое друго човешко същество, и едновременно с това беше безкрайно далече от мен. Побърквах се, когато бях с него, започвах да се съмнявам във всичко, дори в неща, в които само допреди малко бях напълно сигурна. Трябваше да опитам наново, начисто.
— Готова съм — измърморих аз и духнах най-близката свещ. Димът се изви и се понесе нагоре така неуловим, както мъжа, когото обичах. — Излизам.
— Не. — Гидиън сложи ръце върху гърдите ми и ме задържа. Водата около нас се разплиска, развълнувана също като мен.
— Пусни ме, Гидиън. — Хванах го за китките и дръпнах ръцете му.
Той зарови лице във врата ми, упорито отказвайки да ме пусне.
— Ще стигнем дотам. Ясно? Просто… Ще стигнем дотам.
Отпуснах се и изпитах мъничко от чувството за победа, което очаквах да изпитам, когато зададох въпроса и все още чаках неговия отговор.
— Може ли да забравим за това тази вечер? — попита той с дрезгав глас, като продължаваше да ме притиска до себе си. — Да забравим всичко. Искам просто да съм с теб. Да си поръчаме нещо за вечеря, да гледаме телевизия, да те прегръщам, докато спя. Можем ли да го направим?
Изведнъж осъзнала, че има някакъв сериозен проблем, аз се обърнах, за да го погледна.
— Какво има?
— Просто искам да прекараме малко време заедно.
Очите ми се напълниха със сълзи. Имаше толкова много неща, които криеше от мен. Връзката ни така бързо се превръщаше в минно поле от неизказани думи и несподелени тайни.