Врата към лятото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Врата към лятото». Краткое содержание книги:
Тогава той се върна.
Значи са променили характеристиките на пространството, естествено. Само временно и локално, не ще и дума, но бе напълно достатъчно, за да се премести тежък предмет. Но всичко това бе възможно все още само в полето на Майка Земя, затова бе безполезно за космическите кораби — поне така беше в 2001-а; а вече престанах да се обзалагам за бъдещето. Разбрах, че за да повдигнеш нещо, все още бе необходимо да се изразходва енергия, за да се преодолее гравитационния потенциал, и обратно — за да го спуснеш, трябва да имаш енергиен „склад“, където да съхраниш всичките онези килограмометри, инак нещо ще рече „Бж-ж-т!“ И бам! Но за да транспортираш някоя вещ хоризонтално, да речем от Сан франциско до Голям Лос Анджелис, бе необходимо само да я повдигнеш и сетне тя ще си заплува без всякаква енергия, досущ като кънкьор, който се плъзга на засилените си кънки.
Красота!
Опитах се да вникна в теорията на явлението, но математиката му започва там, където свършват тензометричните изчисления; значи не бе за мен. Инженерите обаче рядко са физици-математици и не им се налага да бъдат; инженерът трябва само да разбира принципа, да знае какво може да върши един детайл при практическото му приложение — да знае работните му параметри. А това можех да усвоя.
„Малкото постижение“, за което споменах, бе промяната в женската мода, станала възможна с въвеждането на залепящите се тъкани. Не се изненадвах от голите тела по плажовете; човек можеше да предвиди появата им още през 1970-а. Но неземните резултати, които дамите можеха да постигнат със залепящите се тъкани, караха ченето ми да увисне.
Дядо ми е роден през 1890-а; предполагам, че някои от гледките на 1970-а биха му въздействали по същия начин.
Новият забързан свят ми харесваше и сигурно щях да бъда щастлив, ако не бях през повечето време толкова болезнено самотен. Нямах душевен покой. Имаше моменти (обикновено посред нощ), когато бих дал всичко за един нашарен с белези котарак или за възможността да прекарам следобеда в зоологическата градина с малката Рики… или за онзи дух на другарство, който споделяхме с Майлс, когато всичко се състоеше единствено в усилна работа и надежди.
Още бе началото на 2001-а и не бях свършил и половината от набелязаните си задания, когато отново започнах да изпитвам сърбежа да напусна безметежната си работа и да се върна към старата чертожна дъска. Толкова много неща, невъзможни през 1970-а, бяха напълно реални при сегашното състояние на занаята; исках да се захвана и да проектирам поне няколко десетки автомата.
Така например очаквах, че ще се използват автоматични секретари — имам предвид машини, на които можеш да диктуваш и да получиш служебно писмо — със съвършения правопис, пунктуация и формат, без човек да се намесва изобщо. Но все още нямаше. Е, някой бе изобретил машина, която да печата автоматично, но тя ставаше само за фонетичен език като есперанто и бе безполезна за един език, на който можеш да речеш „Петър плет плете, през три пръта преплита…“
Хората нямаше да се откажат от алогизмите в английския, само за да улеснят един изобретател. Мохамед трябваше да отиде при планината.
Щом една гимназистка може да усвои сложния английски правопис и да изпише дадена дума правилно, то как може да бъде научена на това и една машина?
„Невъзможно“ бе обичайният отговор. Предполагаше се, че е необходима човешка преценка и разбиране.
Но изобретението е именно нещо, което е било „невъзможно“ дотогава — тъкмо затова властите издават патенти.
При наличието на запаметяващи тръби и възможностите за миниатюризация — оказах се прав за важността на златото като инженерен материал, — щеше да е лесно да се вкарат сто хиляди звукови кода в един кубичен фут… или казано иначе — звуковият еквивалент на колежанския речник на „Уебстър“. Но това бе ненужно; десет хиляди думи щяха да са достатъчно. Кой може да очаква една стенографка да знае думи като „гърбач“ или „пирофилит“? Ако се наложи да ги диктувате, й ги казвате по букви. Добре, ще настроим машината да приема диктуването по букви. Ще я програмираме за пунктуацията… различните формати… как да търси адресите в един файл… колко копия да направи… как да оформи писмото… и ще оставим резерв от поне хиляда празни места за термините на специфичния речник, използван в даден бизнес или професия — така клиентът-собственик ще може да вкара тези думи сам, да издиктува да речем „стенобентозен“ при натиснат бутон „Памет“ и повече няма да му е нужно да я казва по букви.
Всичко е съвсем просто. Оставаше да се свържат разни елементи и блокове, които са вече на пазара, сетне да се изчистят дефектите и да се приведе машината в готов за производство модел.